Като начало беше нужно да се поставя на мястото на Ейнджълин по време на бягството й. Естествено, най-добре бе действително да се окажа там, но това бе нереално. Та нали вероятно един от корабите на Флота дежури там. Но все пак, за решаването на подобни проблеми е създаден компютърът и аз въведох в него координатите на мястото, където се случи всичко. Нямаше нужда да се ровя в справочниците, тези цифри горяха в мозъка ми с огнени знаци. Компютърът имаше огромна памет и голяма скорост. Той блажено щракна, когато го попитах за координатите на всички звезди, намиращи в близост до местопроизшествието. След десет секунди свърши с прегледа на всички каталози и ми съобщи за края на работата си с мелодичен звън на камбанки. Взех списъка на първата дузина звезди и отбелязах, че разстоянията до тях са много големи.
Сега трябва да мисля така, както и Ейнджълин. Трябва да стана убиец, когото преследват, когото гонят и който зад гърба си има двайсет пресни трупа. Във всички направления има врагове.
Тя трябва да държи този списък, даден от компютъра на откраднатия крайцер. Сега накъде? Огромно напрежение. Да се скрия някъде. Някъде далеч оттук. Поглед към списъка — и отговорът изглежда очевиден. Двете най-близки звезди бяха разположени в един и същ квадрат на небето на петнайсет градуса една от друга, приблизително на равно разстояние от крайцера. Много важен бе фактът, че третата звезда се намира в друг сектор и то два пъти по-далеч.
И така, напред към първите две звезди. Това бе решение, взето набързо, но напълно разумно. Напред към слънцата, световете и трасетата, където мога да намеря други кораби. Крайцерът трябва да бъде захвърлен преди появата на някоя планета, и колкото по-скоро, толкова по-добре, тъй като всеки кораб в Галактиката може да го разпознае. Трябва да срещна друг кораб — корабът X — да го превзема, да оставя крайцера и… и какво по-нататък?
Тук мозъкът ми забуксува и трябваше да го подкрепя с няколко градуса и нова пура. Седях с полузатворени очи и се опитвах да възстановя полета. Завзет е нов кораб и трябва да се лети към планета. В космоса Ейнджълин се намира в постоянна опасност, заплашва я смяна на личността. Когато намерих тези две звезди в планетарния каталог, изборът стана очевиден. Мястото носеше варварското име Фрайбур.
Там имаше още половин дузина планети около две слънца, но те отпадаха от само себе си. Или прекалено малко са заселени, така че всеки преселник или непознат правеше впечатление, или са организирани толкова добре, че не можеш дълго да останеш незабелязан, Фрайбур нямаше тези недостатъци. Той беше в Лигата по-малко от двеста години и пребиваваше в състояние на щастлив хаос. Смесица от старо и ново, доконтактна култура и неоконтактна цивилизация. Прекрасно място за нея, за да се изгуби, да изчака и да се появи отново и в нов облик.
Стигайки до това решение, почувствах двойно удовлетворение. Това не беше просто мислено упражнение за оцеляване, нали и аз самият се намирах сега в такова положение като Ейнджълин, инцидентът с детонатора ясно показа как се отнася Корпусът към своите дезертьори. Фрайбур е мястото, което ще скрие прекрасно и мен. Въздъхнах щастливо и се отпуснах.
Когато дойдох на себе си, вече беше време да излизам от подпространството и да определя новия курс. Но имаше още нещо, което трябваше да свърша най-напред. Докато бях още в Корпуса, научих някои малки фактчета. Едно от тях, обикновено представляващо интерес само при изучаването на техниката на космическите преходи, се състоеше в необикновеното разпространение на излъчвания в подпространството. Особено радиовълни. Ако сте предавали на една честота, се получават мощни ответни сигнали на всички честоти, като че ли радиовълните се стесняват и връщат обратно.
Обикновено този екзотичен ефект не представлява интерес, но позволява да се наблюдава корабът ви. Реших, че за Специалния Корпус да наблюдава корабите си е напълно разумна предвидливост. Затова щателно скритият теснолинеен предавател щеше да представлява за тях постоянен маяк.
Именно него трябваше да намеря, преди да се появя близо до някоя планета.
От вътрешното динамо понякога се чуваше шум и рев и аз проклинах този, който е разработил предавателя и усилвателя, но преди да започна да търся предавателя, трябваше да се убедя, че изобщо го има и сигналът му е достатъчно мощен за големи разстояния. Няколко експеримента с екраните показаха, че митичният сигнал не е нещо друго освен излъчването на самия кораб. След това екранираният ефир заглъхна. Въздъхнах с облекчение и излязох от хелиоскоростта.