Дони заговори, обясняваше нещо и Случайност се свъси. Какво ставаше?
Насочих вниманието си отново към жената. Има нещо в нея…, мислех си аз, докато очите ми блуждаеха. Беше млада, на осемнадесет-деветнадесет години, но погледът ѝ беше като на много по-стар човек.
Угриженото ѝ изражение изчезна в миг и се замени от преднамерена баналност, когато се обърна към Случайност и с жест го подкани да продължат. Какъвто и да беше капанът, тя трябваше да отведе Епичния по-нататък по улицата. В това имаше смисъл. Да се заложи клопка на ясновидец беше трудно. Ако сетивата му за заплаха доловяха и най-слаб намек за капан, той щеше да избяга. Жената сигурно знаеше слабостта му, но не искаше да се възползва, докато не се озоват на по-изолирано място.
Дори и тогава можеше да не свърши работа. Случайност си оставаше въоръжен, а и слабостите на мнозина Епични бяха печално известни със сложността си. Ако погрешното нещо станеше в погрешния момент, силите му щяха да го предупредят и той щеше да побегне.
Продължих да наблюдавам. Какъвто и да беше проблемът на Дони, той явно нямаше нищо общо с жената. Дони продължаваше да ръкомаха по посока на игралния дом. Ако успееше да убеди Случайност да се върне…
Капанът никога нямаше да щракне. Възмездителите щяха да се оттеглят, да изчезнат, да подберат нова мишена. Можех да прекарам години в търсене на възможност като днешната.
Не можех да допусна това. Поех дълбоко дъх, свалих пушката си и я преметнах. После излязох на улицата и тръгнах към Случайност.
Време беше да представя на Възмездителите автобиографията си.
2.
Забързах по стоманения тротоар на тъмната улица, като току влизах и излизах от езерцата светлина. Може би просто бях решил да направя нещо много, много глупаво. Толкова глупаво, колкото да ям месо, купено от продавачите из подземните улици. Че и по-глупаво. Възмездителите планираха своите убийства крайно внимателно. Намерението ми не беше да се меся — само да наблюдавам и после да опитам да ги накарам да ме приемат. С излизането си на улицата промених нещата. Намесих се в плана, какъвто и да беше той. Имаше шанс и всичко да върви по програма, Дони „Проблемите“ да влиза в сметките.
А може би не. Никой план не е съвършен и дори и Възмездителите се бяха проваляли. Понякога се оттегляха и мишената им оставаше жива. По-добре беше да отстъпят, отколкото да поемат риска да ги заловят.
Не знаех какъв е случаят, но трябваше поне да опитам да помогна. Пропуснех ли тази възможност, щях да се проклинам с години.
И тримата — Случайност, Дони и жената с опасното излъчване — се обърнаха към мен, когато дотичах.
— Дони! — рекох. — Трябваш ни в Магистрата!
„Проблемите“ ми се намръщи и изгледа пушката ми. Пресегна се под сакото за пистолета си, но не го извади. Случайност, в червения костюм и тъмното наметало, само вдигна вежда. Ако го застрашавах с нещо, силите му щяха да го предупредят. Аз обаче не планирах да му причинявам нищо през следващите няколко минути, затова предупреждение нямаше.
— Ти пък кой си? — поиска да узнае Дони.
Аз спрях.
— Кой съм аз ли? Искри, Дони! Че аз работя за Шприцър вече три години. Няма да пукнеш, ако се помъчиш от време на време да запомняш имената на хората!
Сърцето ми блъскаше в гърдите, но се стараех да не ми личи. Шприцър въртеше игралния дом. Не беше Епичен, но се водеше на заплата при Стоманеното сърце — като почти всички хора с някакво влияние в града.
„Проблемите“ ме гледаше подозрително, но знаех, че не обръща особено внимание на низшите разбойници, с които е обграден. Всъщност навярно би се шокирал да разбере колко много знам за него и за повечето Епични в Нюкаго.
— Е? — подканих го. — Идваш ли?
— Не ме препирай, момче. Какъв си ти? Портиер ли?
— Участвах в нападението на Айдълин миналата година — отвърнах аз и скръстих ръце. — Издигам се, Дони.
— За теб съм „сър“, идиот такъв — тросна се Дони и измъкна ръка от сакото си. — Ако се „издигаш“, нямаше да разнасяш съобщения. Каква е тая дивотия с връщането? Шприц каза, че иска Случайност да изглади някои залози за него.
Свих рамене.
— Не ми каза защо; само ме прати да те доведа. Каза да ти предам, че е сбъркал и не е нужно да безпокоиш Случайност. — Хвърлих поглед на Епичния. — Не мисля, че Шприцър знаеше, че… хмм… че имате планове, сър. — И кимнах по посока на жената.
Настана продължително неловко мълчание. Бях толкова нервен, че човек можеше да остърже покритието на лотариен билет, ако го опреше в кокалчетата на пръстите ми. Накрая Случайност изсумтя.