— Стена пред нас — съобщи тя.
Унищожих я, после погледнах енергометъра отстрани на магнитното оръдие. Проф беше прав; бях го изтощил доста бързо. Може би имахме още два изстрела.
Изръмжахме във въздуха, граватониката на мотора се задейства и смекчи приземяването ни, когато слязохме с един етаж в коридора долу. Въпреки това се ударихме здраво; моторът не е бил проектиран за скокове от толкова високо. Аз изсумтях, а задникът и краката ми подскочиха от удара. Меган веднага подкара машината напред по тясната улица зад мола.
Можех да видя как земята се снижава напред. Каналът. Само трябваше да…
Блестящ черен коптер се издигна пред нас от канала, а ротационните картечници от двете му страни започнаха да се завъртат.
Нямаш никакъв шанс, помислих си аз, вдигнах магнитното оръдие с две ръце и се прицелих. Меган се сниши и моторът докосна края на канала. Коптерът откри огън. Можех да видя каската на пилота през стъклото на кабината.
Стрелях.
Често бях мечтал за това как извършвам невероятни неща. Представял си бях какво ли ще бъде да работя с Възмездителите, да се сражавам с Епичните, наистина да върша неща, вместо само да си седя и да мисля за тях. С този изстрел най-после моят шанс дойде.
Останах във въздуха, гледах стотонната смъртоносна машина и натиснах спусъка. Чукнах право покрива на хеликоптера и изпарих него и пилота вътре. За миг се почувствах, както трябва да се чувстват Епичните. Като бог.
И паднах от седалката.
Трябваше да го очаквам — свободното падане в шестметров изкоп с двете ръце поставени на оръжието, а не на мястото за седене, го правеше някак си неизбежно. Няма да кажа, че бях щастлив да се окажа полетял към счупени крака и може би по-лошо.
Но този изстрел… Този изстрел си струваше.
Не усетих много от падането. Стана много бързо. Стрелях секунди след като разбрах, че съм паднал от седалката си, и чух изхрущяване. То бе последвано от бум, който ме оглуши, а след него дойде вълна от горещина.
Лежах, замаян, а зрението ми плуваше. Намерих се как гледам развалините на коптера, които горяха наблизо. Чувствах се вцепенен.
Изведнъж Меган ме раздруса. Закашлях се, обърнах се и вдигнах поглед към нея. Беше си свалила каската, тъй че можех да видя лицето ѝ. Нейното красиво лице. Всъщност тя изглеждаше загрижена за мен. Това ме накара да се усмихна.
Казваше нещо. Ушите ми звънтяха и примижах в опит да разчета устните ѝ. Едва чувах думите:
— … ставай, слонце! Ставай!
— Не е допустимо да раздрусваш някого, който е пострадал при падане — изломотих аз. — Може да му е счупен гърбът.
— Ще имаш счупена глава, ако не започнеш да се движиш.
— Но…
— Идиот. Якето ти е поело удара. Помниш ли? Якето, което носиш, за да не бъдеш убит? Предполага се, че ти помага, когато вършиш глупости като това да се пуснеш от мен във въздуха.
— Не възнамерявам да се отделям от теб — измънках. — Изобщо.
Тя замръзна.
Чакай. Нима току-що произнесох това на висок глас?
Яке, мина ми през ума, докато си раздвижвах пръстите на краката, а после вдигнах и двете ръце. Защитното устройство на якето ме е предпазило. И… все още ни преследват.
Злочестие! Аз бях слонце. Изправих се на колене и Меган ми помогна да стъпя на крака. Прокашлях се няколко пъти, но на момента се почувствах по-стабилен. Пуснах я и бях доста устойчив, когато стигнахме мотора; беше го приземила, без да го разбие.
— Стой — казах аз и се огледах. — Къде е…
Електромагнитното оръдие се намираше на парчета там, където бе паднало и срещнало стоманена скала. Изпитах тъга, нищо че знаех, че сега почти нямаме полза от него. Не можехме да го използваме и да се представяме за Епичен, след като от Правоприлагането ме бяха видели да стрелям с него.
И все пак беше жалко да губиш такова хубаво оръжие. Особено след като оставих собствената си пушка в микробуса. Създавах си истински навик.
Седнах на мотора зад Меган; тя отново наложи каската. Горката машина изглеждаше доста нащърбена, издраскана и очукана; предното стъкло беше напукано. Един от граватониците — кръг с размера на длан от дясната страна — вече не светеше като останалите. Мотоциклетът обаче запали, двигателят изрева и Меган ни подкара по изкопа към широкия тунел пред нас. Сякаш отвеждаше в канализацията, но в Нюкаго много такива неща бяха подвеждащи заради Голямата Трансферсия и създаването на подземните улици.