Болката беше… твърде неприятна.
Меган! Мисълта се появи през замайването и — колкото и да бе глупаво — не проверих дали двамата войници наистина са мъртви. Докуцуках до мястото, където падналият мотор се беше забил в стената. Единствената светлина идваше от моя мобилен. Избутах останките и намерих Меган просната отдолу — якето ѝ беше още по-зле от моето.
Не изглеждаше добре. Не се движеше, очите ѝ бяха затворени, каската беше сцепена и само наполовина на главата ѝ. По бузата се стичаше кръв. Беше с цвета на устните ѝ. Ръката ѝ беше усукана под странен ъгъл, а цялата страна — кракът и торсът — бе окървавена. Коленичих ужасѐн, а студената, спокойна светлина на мобилния ми телефон разкриваше страшни рани навсякъде, където я насочех.
— Дейвид?
Гласът на Тиа се донесе тихо от телефона ми, който си висеше на мястото в якето. Чудо беше, че все още работи, въпреки че бях загубил слушалката.
— Дейвид? Не мога да се свържа с Меган. Какво става?
— Меган е ранена — вдървено изговорих аз. — Мобилният ѝ не работи. Вероятно е счупен.
Беше прикрепен към нейното яке, което също бе почти унищожено.
Дишане. Трябва да проверя дали диша. Наведох се и опитах да доловя дъха ѝ с екрана на телефона си. Тогава се сетих да проверя за пулс. Аз съм в шок. Не мисля правилно. Може ли това да ти мине през ума, когато не мислиш правилно?
Притиснах пръсти към врата на Меган. Кожата беше лепкава.
— Дейвид! — напрегнато каза Тиа. — Дейвид, има разговори по каналите на Правоприлагането. Знаят къде сте. Много поделения се съсредоточават срещу вас. Пехота и бронирани. Бягай!
Напипах пулс. Плитък, слаб, но го имаше.
— Жива е — казах аз. — Тиа, жива е!
— Трябва да се махнеш оттам, Дейвид!
Носенето на Меган би могло да влоши положението ѝ, но да я оставя със сигурност щеше да го направи. Хванеха ли я, щяха да я изтезават и да я екзекутират. Свалих накъсаното си яке и си превързах крака. Междувременно усетих нещо в джоба. Извадих го. Писалката-детонатор и взривните капсули.
В момент на просветление залепих една от капсулите на резервоара на мотоциклета. Чувал бях, че човек може да ги дестабилизира и да ги взриви, стига да знае какво прави — а аз не знаех. Все пак изглеждаше добра идея. Единствената ми идея. Взех мобилния и го закачих на лентата на китката. После поех дълбоко дъх, избутах настрана счупения мотор — предното колело беше напълно откъснато — и вдигнах Меган.
Счупената ѝ каска се измъкна сама, падна и изпука на земята. От това косата ѝ се спусна по рамото ми. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Хората винаги са така. При все че бе дребна, беше компактна, плътна. Реших, че вероятно няма да ѝ хареса, ако ме чуе да я описвам по този начин.
Вдигнах я на рамене и започнах да слизам с олюляване по тунела. От тавана през интервали провисваха малки жълти лампички и на светлината им едва виждах, нищо че бях от подземните улици.
Скоро раменете и гърбът ми се оплакаха. Продължих да вървя, единият крак след другия. Не се движех много бързо. Нито пък мислех много добре.
— Дейвид — гласът на Проф. Спокоен, наситен.
— Няма да я изоставя — процедих през стиснати зъби.
— Не бих те карал да вършиш нещо такова — отвърна той. — По-скоро бих те накарал да не отстъпваш от позицията си и да заставиш Правоприлагането да застреля и двама ви.
Не особено утешително.
— Няма да се стигне дотам, синко — обясни Проф. — Идва помощ.
— Мисля, че мога да ги чуя — казах аз. Най-после бях стигнал края на тунела; завършваше на тясно кръстовище в подземните улици. Тук нямаше постройки, а само стоманени коридори. Не познавах тази част от града добре.
Таванът беше солиден, без отвори за въздуха отгоре, както в района, където бях израсъл. Отдясно определено дочух да отекват викове. Отзад чух дрънчене — стоманени крака тропаха по стоманения под. Още викове. Намерили бяха мотора.
Облегнах се на стената, преместих тежестта на Меган, после натиснах бутона на писалката-детонатор. С облекчение чух едно пук, когато резервоарът на мотора избухна. Виковете се усилиха. Може би съм помел неколцина с взрива; ако наистина имах късмет, щяха да предположат, че се крия някъде около останките на мотора и съм хвърлил граната или нещо такова.
Вдигнах Меган и после свих наляво на кръстовището. Кръвта ѝ се беше просмукала в дрехите ми. Сигурно е мъртва вече…
Не. Нямаше да мисля за това. Единият крак пред другия. Помощта пристига. Проф обеща, че ще дойде помощ. Ще дойде. Проф не лъжеше. Джонатан Федрус, създател на Възмездителите. Човек, когото някак си разбирах. Ако на този свят имаше нещо, на което да смятам, че мога да се опра, то това беше той.