Престанете да говорите за слабостите ѝ!, крещях им аз наум.
Сърдечната дейност на Меган отслабваше. Можех да я чуя, усилена от телефона на Тиа — бип, бип, бип. Преди да съм го разбрал, се изправих. Обърнах се към стаята за размишления на Проф. Коуди не се бе завърнал в скривалището; все още пазеше заловения Епичен на друго място, както му бе наредено. Проф обаче беше тук, в съседната стая. Беше влязъл право там след завръщането и нито веднъж не погледна Меган или мен.
— Дейвид! — рязко изрече Тиа. — Какво правиш?
— Аз… аз…
Заеквах и опитвах да измъкна думите.
— Отивам да доведа Проф. Той ще направи нещо. Ще я спаси. Знае какво да свърши.
— Джон не може да направи нищо тук — каза тя. — Сядай.
Категоричната заповед пресече замаяното ми объркване. Седях и гледах затворените очи на Меган, докато Тиа работеше и тихичко си ругаеше. Проклятията почти съвпадаха с ритъма на сърцето на Меган. Ейбрахам стоеше отстрани и изглеждаше безпомощен.
Гледах очите ѝ. Гледах нейното спокойно, мирно лице, докато бипканията се забавяха. После спряха. От телефона не излизаше звукът на равната линия. Само заредена със значения тишина. Натоварено с данни нищо.
— Това… — казах аз и закапаха сълзи. — Искам да кажа, носих я през целия път дотук, Тиа…
— Съжалявам — отвърна тя. Вдигна ръка към лицето си и остави кървава следа на челото си. После въздъхна и се облегна на стената явно изтощена.
— Направи нещо — изрекох аз. Не нареждане. Молба.
— Направих каквото мога — отговори Тиа. — Няма я, Дейвид.
Тишина.
— Раните бяха лоши — продължи тя. — Ти направи всичко възможно. Грешката не е твоя. За да съм честна, дори да беше успял да я доведеш тук веднага, не знам дали щеше да се оправи.
— Аз…
Не можех да мисля.
Прошумоля плат. Погледнах настрани. Проф стоеше на входа на стаята си. Беше си изтупал дрехите и изглеждаше чист и изпълнен с достойнство — рязък контраст с останалите от нас. Очите му примигнаха към Меган.
— Мъртва ли е? — попита той.
Гласът му бе поомекнал в сравнение с преди, въпреки че все още не звучеше както ми се струваше, че трябва.
Тиа кимна.
— Събирайте каквото можете — нареди Проф и преметна раница през рамо. — Изоставяме позицията. Компрометирана е.
Тиа и Ейбрахам кимнаха, като че бяха очаквали тази заповед. Ейбрахам се спря, постави ръка на рамото на Меган, преклони глава и премести ръка на медальона на врата си. После изтърча да си вземе инструментите.
Взех одеяло от постелята на Меган — нямаше чаршафи — и го донесох, за да я завия. Проф ме изгледа и явно се канеше да критикува лекомислената постъпка, но си удържа езика. Нагласих завивката на раменете на Меган, но оставих главата ѝ открита. Не зная защо хората закриват лицето, когато някой е умрял. Лицето е единственото нещо, което все още изглежда наред. Докоснах го с пръстите си. Кожата още беше топла.
Това не се случва, вдървено си помислих аз. Възмездителите не се издънват така.
За съжаление, фактите — моите собствени факти — заляха ума ми. Възмездителите се издънваха; хора от Възмездителите умираха. Бях проучвал това. Бях го изследвал. Случваше се.
Трябва да осигуря грижи за тялото ѝ, помислих си аз и се наведох, за да я вдигна.
— Остави тялото — нареди Проф.
Не му обърнах внимание, а после усетих как стисва рамото ми. Вдигнах замъглен поглед и намерих лицето му остро, очите разширени и ядосани. Омекнаха, когато го изгледах.
— Станалото е станало — започна той. — Ще изгорим подземието и това ще е подходящо погребение за нея. Като оставим това настрана, опитът да пренесем тялото просто ще ни забави, а може и да бъдем убити. Войниците вероятно все още наблюдават предната позиция. Не можем да знаем колко време ще им отнеме да намерят новата дупка, която съм прокопал тук.
Той се спря.
— Няма я, синко.
— Трябваше да тичам по-бързо — прошепнах аз, точно обратното на казаното от Тиа. — Щях да мога да я спася.
— Гневен ли си? — попита ме Проф.
— Аз…
— Остави вината — продължи той. — Остави отричането. Стоманеното сърце ѝ направи това. Той е целта ни. Това трябва да бъде твоят фокус. Нямаме време за скръб; имаме време само за мъст.
Усетих как кимам. Мнозина биха определили тези думи като неправилни, но те ми помогнаха. Проф беше прав. Ако паднех духом и скърбях, щях да умра. Имах нужда от нещо, което да измести тези чувства, от нещо силно.