Гняв към Стоманеното сърце. Това щеше да свърши работа. Беше ми отнел баща ми, а сега ми отне и Меган. Имах тайното усещане, че докато той е жив, ще ми отнема всичко, което обичам.
Да мразя Стоманеното сърце. Да използвам това, за да ме поддържа. Да… Можех да го направя. Кимнах.
— Събери бележките си — каза Проф — и после вземи изобразителя. Напускаме след десет минути и ще унищожим всичко, което оставяме.
Гледах назад по новия тунел, изсечен от Проф към скривалището. В края му блестеше остра червена светлина — погребална клада за Меган. Нагласеният от Ейбрахам взрив бе достатъчно мощен, за да разтопи стоманата; можех да доловя горещината тук, толкова далеч.
Ако Правоприлагането успееше да се вмъкне в укритието, щяха да намерят само сгурия и прах. Изнесохме всичко, което можахме, а Тиа прибра още малко в тайна дупка, която тя накара Ейбрахам да изсече в един коридор наблизо. За втори път за един месец гледах един познат ми дом да гори.
Този отнесе със себе си нещо много скъпо. Исках да кажа сбогом, да го прошепна или поне да си го помисля. Не можех да създам думата. Просто… Предполагам, че просто не бях готов.
Обърнах се и последвах останалите; отдалечавахме се в мрака.
Час по-късно продължавах да вървя през тъмния коридор, свел глава, с провесена на гърба раница. Бях толкова уморен, че едва можех да мисля.
Все пак беше странно — омразата ми беше силна за кратко време, а сега бе просто хладка. Замяната на Меган с омразата май беше лоша сделка.
Отпред имаше движение и Тиа отстъпи. Тя бързо бе сменила окървавените си дрехи. Накара и мен да направя същото, преди да изоставим укритието. Измих си и ръцете, но под ноктите ми все още имаше засъхнала кръв.
— Хей — каза Тиа. — Изглеждаш доста уморен.
Свих рамене.
— Искаш ли да говорим?
— Не за нея. Просто… не сега.
— Окей. Тогава за нещо друго може би?
Нещо, което да те отвлича, намекваше тонът ѝ.
Е, може би щеше да бъде хубаво. Само дето единственото друго нещо, за което исках да говоря, беше почти толкова тежко.
— Защо Проф ми е толкова бесен? — тихо попитах аз. — Изглеждаше… Изглеждаше възмутен, че е трябвало да дойде да ме спасява.
От това ми призляваше. Когато ми говореше по мобилния телефон, звучеше насърчително, решен да помогне. После… сякаш беше друг човек. Това все още си стоеше в него, докато вървеше сам начело на групата.
Тиа проследи погледа ми.
— Проф има някои… лоши спомени във връзка с тензорите, Дейвид. Не обича да ги използва.
— Но…
— Не ти е бесен — продължи Тиа — и не е ядосан, че е трябвало да те измъква, независимо как може и да е изглеждало. Бесен е на себе си. Просто има нужда от известно време насаме.
— Но той беше толкова добър с тях, Тиа.
— Зная — тихо отговори тя. — Виждала съм го. Тук има проблеми, които не можеш да разбереш, Дейвид. Понякога вършенето на неща, които сме вършили някога, ни напомня какви сме били, и то не винаги по приятен начин.
Това не ми прозвуча твърде смислено; все пак тогава умът ми не беше на върха на проницателността си.
Най-накрая стигнахме новата дупка, много по-малка от укритието — само две стаички. Коуди ни посрещна, но говореше приглушено. Явно му бяха съобщили за случилото се. Помогна ни да внесем оборудването в главната стая на новото укритие.
Тук някъде беше затворен Конфлукс, главата на Правоприлагането. Не бяхме ли неразумно дръзки да си мислим, че можем да го задържим? Не беше ли това част от друг капан? Трябваше да предполагам, че Проф и Тиа знаят какво вършат.
Докато работеше, Ейбрахам сгъваше ръката си — простреляната от куршуми. Малките диоди на болконтрола светеха на бицепса му, а дупките от куршуми вече бяха зараснали. Една нощ спане с тези диоди и на сутринта щеше да може да използва ръката си без проблеми. След няколко дни раната щеше да е само белег.
И все пак, помислих си аз, докато подавах чантата си на Коуди и пълзях през тунела към горната стая, не помогна на Меган. Нищо от направеното от нас не помогна на Меган.
Бях загубил много хора през последните десет години. Животът в Нюкаго не беше лесен, особено за сираци. Но нито една от тези загуби не ме беше засягала тъй дълбоко от смъртта на баща ми. Предполагам, че това беше добре — значеше, че отново привиквам да ме е грижа. Все пак на момента усещането беше твърде неприятно.
Когато се подадох от входния тунел в новото скривалище, Проф казваше на всички да си лягат за нощта. Искаше да поспим малко, преди да се занимаваме с пленения Епичен. Докато си оправях леглото, чух го да си говори с Коуди и Тиа. Нещо за инжектиране на пленника с успокоително, за да остане в безсъзнание.