— Кажи на Шприцър, че му прощавам. Този път. Би трябвало да знае по-добре, че не съм му изчислителна машинка. — Той се обърна, поднесе лакътя си на жената и тръгна. Явно смяташе, че тя незабавно ще го последва, когато ѝ нареди.
Когато тя тръгна подире му, ме изгледа. Дългите мигли трепкаха над дълбоките сини очи. Установих, че се усмихвам.
После осъзнах, че ако съм заблудил Случайност, то съм заблудил и нея. Значи сега тя — и Възмездителите — ме смятаха за един от лакеите на Стоманеното сърце. Те винаги внимаваха да не излагат на опасност цивилни, но нямаха нищо против да извадят от строя някой бияч или разбойник.
Ау, искри, трябваше да ѝ смигна, помислих си аз. Защо не ѝ намигнах?
Глупаво ли щеше да изглежда? Всъщност никога не го бях правил. Ама може ли човек да намигне неправилно? Проста работа.
— Нещо с окото ти ли не е наред? — попита Дони.
— Хм. Влезе ми мигла. Сър. Извинете. Е, трябва да се връщаме. — Мисълта как Възмездителите задействат плана си навреме, за да погубят Дони — и мен — като положителен страничен ефект, изведнъж много силно ме изнерви.
Забързах по тротоара, но Дони ме следваше с по-умерена крачка. Забавих ход. Тревожех се, че той може да измисли причина да се върне да доведе Случайност.
— Закъде си се разбързал, момче? — изръмжа той.
В далечината жената и Случайност бяха спрели под една лампа и се бяха заловили да проучват устите си с език.
— Стига зяпа — рече Дони, като ме подмина. — Той може да ни убие даже без да гледа и никой няма да забележи.
Вярно беше. Случайност беше толкова силен Епичен, че — стига да не пречеше на плановете на Стоманеното сърце — можеше да прави каквото ще. Самият Дони „Проблемите“ нямаше такъв имунитет. На неговото равнище му се налагаше да е предпазлив. Стоманеното сърце не би се угрижил, ако някой дребен Епичен си навлече нож в гърба.
Откъснах очи от двамата и тръгнах с Дони. Той запали цигара, проблясък в тъмното, последван от червеното огънче във въздуха пред лицето му.
— Искрите да го вземат Шприц — рече той. — Можеше отначало да прати един от вас, лакеите, след Случайност. Мразя да изглеждам като слонце.
— Знаеш го Шприц — небрежно отвърнах аз. — Реши, че ако прати теб да го гониш, няма да е толкова обидно, понеже си Епичен.
— Може и тъй да е — каза Дони и си дръпна от цигарата. — В чий отряд си?
— На Еди Макано — посочих аз един от по-долните в организацията на Шприц. Погледнах през рамо. Двамата още продължаваха. — Той ме прати да тичам след теб. Не искаше да го направи лично. Много беше зает да забърше едно от момичетата, които Случайност заряза. Голямо слонце, а?
— Еди Макано? — възкликна Дони и се извърна към мен. Огънчето на цигарата осветяваше стъписаната му физиономия в алено и оранжево. — Той умря в оная схватка с долнокръвните преди два дни. Бях там…
Замръзнах. Опа.
Дони се пресегна за пистолета.
3.
Пистолетите имаха едно явно предимство пред пушките — бързината. Даже и не опитах да го изпреваря. Свърнах настрани и се понесох с всички сили към една алея.
Недалеч някой извика. Случайност, допуснах аз. Дали ме е видял да бягам? Но аз съм на тъмно, а и той не гледаше. Нещо друго е. Сигурно капанът…
Дони „Проблемите“ почна да стреля по мен.
Особеното при пистолетите е, че с тях човек се прицелва адски трудно. Даже тренираните и опитни професионалисти по-често пропускаха. А ако вдигаш пистолета пред себе си отстрани, все едно си мислиш, че си в някой проклет екшън, тогава улучваш още по-рядко.
Тъкмо това направи и Дони. Дулният проблясък от пистолета му светна в мрака. В земята до мен се удари куршум и хвърли искри, рикоширайки от стоманения тротоар. Хлътнах в алеята и се притиснах към стената, встрани от погледа на Дони.
Върху стената продължиха да се сипят куршуми. Не смеех да погледна, обаче го чувах как ругае и крещи. Бях прекалено паникьосан, за да броя изстрелите. Пълнител като неговия можеше да има поне дузина патрони…
Ох, да бе, рекох си. Силата на Дони „Проблемите“ беше такава, че патроните му никога не свършваха. Можеше да продължава да ме обстрелва и да ме държи на място. Накрая той се появи иззад ъгъла и стреля направо.
Оставаше ми само едно. Поех дълбоко дъх, плъзнах пушката от рамото си и я хванах. Отпуснах се на колене близо до входа на алеята, излагайки се на риск, и вдигнах пушката. Запалената цигара ми сочеше лицето на Дони.