— Дейвид? — попита ме Тиа. — Ранен си. Ще ти закача болконтрола и…
— Ще живея — обясних аз. Можеха да ме лекуват утре. Сега не ми пукаше. Вместо това легнах на завивката си и се обърнах с лице към стената. Тогава най-накрая оставих сълзите да потекат на воля.
32.
След около шестнадесет часа седях на пода на новото укритие, ядях купа поръсени със стафиди овесени ядки, а на крака и на страната ми светеха диодите на болконтрола. Трябваше да оставим повечето от хубавата си храна и карахме на запасите от дупката.
Останалите от Възмездителите ми отстъпваха място. Намирах го странно, понеже познаваха Меган по-дълго от мен. Всъщност нищо особено не свързваше двама ни, дори и да бе започнала да се сближава с мен.
В действителност, като погледнех назад, реакцията ми на нейната смърт изглеждаше глупава. Та аз бях просто едно хлътнало момче. Въпреки това беше болезнено. Лоша работа.
— Хей, Проф — каза Коуди, седнал пред един лаптоп. — Трябва да видиш това, земляк.
— Земляк? — попита Проф.
— Имам малко австралийска кръв — обясни Коуди. — Дядото на баща ми е бил четвъртинка австралиец. Винаги ми се е щяло да пробвам така да се обръщам към хората.
— Ти си странен човек, Коуди — отвърна Проф. Върна се към нормалното си „аз“, поне в по-голямата му част — днес може би малко по-сериозен. Такива бяха и останалите от тях, дори и Коуди. Загубата на член на групата не беше приятно изживяване, макар да разбирах, че и преди са минавали през всичко това.
Проф погледна екрана за момент и вдигна вежда. Коуди чукна, после чукна отново.
— Какво е това? — попита Тиа.
Коуди завъртя лаптопа. Нямахме столове; просто седяхме на постелките си. И въпреки че това укритие бе по-малко от предишното, струваше ми се празно. Ние не бяхме достатъчно на брой.
Екранът беше син, с обикновени черни главни букви. ИЗБЕРИ ВРЕМЕ И МЯСТО. АЗ ЩЕ ДОЙДА.
— Това — обясни Коуди — е единственото, което хората могат да видят на кой да е от стоте забавни канала от мрежата на Стоманеното сърце. Излиза на дисплея на всеки включен мобилен телефон и на всички информационни екрани в града. Нещо ме кара да мисля, че се добрахме до него.
Проф се усмихна.
— Това е добре. Оставя ни да изберем мястото на боя.
— Обикновено прави така — казах аз, докато гледах овесената си каша. — Остави Кривата линия да избере. Смята, че това е послание — градът е негов и му е все едно дали опитваш да намериш място, което ти дава предимство. Така и така ще те убие.
— Иска ми се само да не се чувствах сляпа — намеси се Тиа.
Седеше в отсрещния ъгъл с дейтапада си. На задната му страна беше закачила мобилния си и използваше по-големия екран на пада, за да разглежда съдържанието от телефона.
— Объркващо е. Как са открили, че съм хакнала системата им от камери? Нямам достъп отникъде, всяка пробойна е запушена. Не мога да видя нищо от ставащото в града.
— Ще намерим място, където да поставим камерите си — каза Проф. — Няма да бъдеш сляпа, когато се изправим срещу него, Тиа. Това…
Мобилният на Ейбрахам избипка. Той го вдигна.
— Близките аларми съобщават, че пленникът ни се е размърдал, Проф.
— Добре — рече Проф, стана и погледна към входа на по-малката стаичка, където бе задържан пленникът ни. — Тази загадка ме тормози цял ден.
Докато се обръщаше, очите му срещнаха моите и долових проблясък на вина у него.
Мина бързо покрай мен и започна да дава нареждания. Щяхме да разпитваме пленника с насочена право към него светлина, а Коуди щеше да стои зад него с опрян в главата му пистолет. Всички трябваше да носят якетата си. Смениха моето с резервно. Беше от черна кожа и ми беше с един или два размера по-голямо.
Възмездителите започнаха да нагласяват нещата. Коуди и Тиа влязоха в стаята на пленника, като след тях влезе и Проф. Набутах лъжица овесена каша в устата си, после видях Ейбрахам, който стоеше в главната стая.
Дойде до мен и застана на едно коляно.
— Живей, Дейвид — тихо изрече той. — Живей живота си.
— Това правя — измърморих аз.
— Не. Ти позволяваш на Стоманеното сърце да живее твоя живот вместо теб. Той го контролира, всяка стъпка по пътя. Живей собствения си живот.
Потупа ме по рамото, като че това оправяше всичко, а после ми махна да дойда с него в съседната стая.
Въздъхнах, изправих се и го последвах.
Пленникът беше дългурест, доста възрастен мъж — може би караше шестдесетата си година — оплешивяващ и тъмнокож. Въртеше глава и опитваше да разбере къде е, въпреки че все още бе със завързани очи и със запушена уста. Определено не изглеждаше опасен, както си беше овързан на стола. Разбира се, много „незаплашителни“ Епични можеха да убиват просто с мисъл.