— Преди две години — започнах аз и пристъпих напред въпреки нарежданията на Проф — през юли, сте участвал в голям проект на Стоманеното сърце. Какъв беше той?
— Аз наистина не се ориентирам много добре във времето… — отвърна мъжът.
— Не би трябвало да бъде трудно да си припомните — продължих аз. — Хората от града не знаят, но с Конфлукс стана нещо странно.
— Лятото? Хмм… да не беше, когато ме изведоха от града?
Едмънд се усмихна.
— Да, спомням си слънчевата светлина. Трябвах му, за да заредя някои от танковете му по някаква причина.
Онова беше настъпление срещу Диалас, Епичен от Детройт, който разгневи Стоманеното сърце, като прекрати част от доставките на храни. Участието на Конфлукс беше много прикрито. Малцина знаеха за него.
Проф ме гледаше, а устните му се бяха изопнали до тясна черта. Не му обърнах внимание.
— Едмънд — попитах аз — на коя дата си пристигнал в града?
— През пролетта на година 4 след Злочестие.
Четири години след Злочестие. За мен това приключваше въпроса — повечето хора смятаха, че Конфлукс е минал на страната на Стоманеното сърце през година 5, когато Правоприлагането за пръв път се сдоби с механизирани единици и спиранията на тока от година 4 най-накрая започнаха да намаляват. Но според грижливо събираните от мен поверителни източници Стоманеното сърце първоначално не се беше доверявал на Конфлукс и не го беше използвал за важни работи почти една година.
Докато гледах този човек, много неща от бележките ми за Конфлукс започнаха да добиват смисъл. Защо никога не го показваха? Защо го превозваха по този начин? Защо забулването, потайността? Не беше само заради слабостта на Конфлукс.
— Ти си пленник — заключих аз.
— Разбира се, че е — обади се Проф, ала Конфлукс кимна.
— Не — обясних аз на Проф. — Винаги е бил пленник. Стоманеното сърце не го използва като наместник, а като източник на енергия. Конфлукс не е начело на Правоприлагането, той е просто…
— Една батерия — довърши Едмънд. — Роб. Спокойно, можеш да го кажеш. Свикнал съм. Аз съм ценен роб, което всъщност е положение за завиждане. Подозирам, че няма да мине много време, докато ни намери и избие всички вас, задето сте ме отвлекли.
Направи гримаса.
— Съжалявам за това. Ужасно ненавиждам, когато хората се бият заради мен.
— Цялото това време… — обадих се аз. — Искри!
Стоманеното сърце не можеше да допусне да се разбере как се държи с Конфлукс. В Нюкаго Епичните само дето не бяха свещени. Колкото по-силни бяха, толкова повече права имаха. Управлението се основаваше на това. Епичните се подчиняваха на строгата си йерархия, понеже знаеха, че дори и да са на дъното ѝ, продължават да са много по-важни от обикновените хора.
Но ето ти един Епичен, който е роб… нищо повече от някаква електроцентрала. Това имаше огромно значение за всеки в Нюкаго. Стоманеното сърце беше лъжец.
Май не бива да се изненадвам твърде много, рекох си аз. Тоест, след всичко друго, което е извършил, това е дреболия. Все пак изглеждаше важно. Или може би просто се бях сдобил с първото нещо, което отклоняваше вниманието ми от Меган.
— Спри го — рече Проф.
— Моля? — попита Едмънд. — Кое да изключа?
— Ти си надарител — обясни Проф. — Епичен с умение за прехвърляне. Върни си силата от хората, на които си я дал. Изтегли я от механизираните единици, коптерите, електростанциите. Искам да обезсилиш всеки, на когото си дал от силата си.
— Ако направя това — колебливо произнесе Едмънд — Стоманеното сърце няма да ми се зарадва, когато си ме върне.
— Можеш да му кажеш истината — отговори Проф и вдигна пистолет с едната си ръка, за да е насочен в светлината на лампата. — Ако те убия, силата ще изчезне. Не се страхувам да го извърша. Вземи си обратно силата, Едмънд. После ще си поговорим още.
— Много добре — каза Едмънд.
И както го каза, просто изключи Нюкаго.
33.
— Всъщност не се смятам за Епичен — каза Едмънд и се наведе над импровизираната маса. Бяхме я направили от сандък и дъска, и седяхме на пода, за да се храним на нея.
— Бях заловен и използван за снабдяване с енергия само месец след трансформацията си. Името на първия ми собственик беше Бастион. Как да ви кажа, той беше отвратителен, след като открихме, че не мога да му прехвърлям силата си.
— Защо мислиш, че е така? — попитах го, докато дъвчех някаква пастърма.