— Да? — хванах долния край на стълбата и го последвах, докато вървеше от местата на първия ред във вътрешността на стадиона.
— Дошли са от Шотландия. Следователно, ако искам да бъда наистина автентичен, трябва да мога да говоря австралийски с шотландски акцент.
Продължихме да крачим през катраненочерното пространство под местата, подобно на голям, извит коридор — мисля, че се наричаше галерия. Планираният долен край на следващата дупка за измъкване беше в една от тоалетните по-нататък по коридора.
— Австралийско-шотландско-тенесийски акцент, а? — попитах аз. — Упражняваш ли го?
— А, не — отговори Коуди. — Аз не съм шантав, момче. Просто малко ексцентричен.
Усмихнах се, после извърнах глава и погледнах към игрището.
— Ние наистина ще опитаме с това, нали?
— По-добре да го опитаме. Обзаложих се с Ейбрахам на двайсет долара, че ще победим.
— Просто… Трудно е да го повярвам. Прекарал съм години в правене на планове за този ден, Коуди. Повече от половината си живот. И той дойде. Въобще не е каквото си бях представял, но дойде.
— Трябва да изпитваш гордост — каза Коуди. — Възмездителите си работеха по един и същи начин повече от половин десетилетие. Без промени, без истински изненади, без големи рискове.
Протегна ръка и почеса лявото си ухо.
— Често се питах дали не изпадаме в застой. Така и не можах да подбера аргументи, за да предложа промени. Трябваше външен човек, та да ни пораздруса мъничко.
— Да нападнем Стоманеното сърце е „мъничко пораздрусване“?
— Е, не е да си ни накарал да свършим нещо наистина откачено, като да опитаме да свием колата на Тиа.
Точно пред тоалетните оставихме стълбата и Коуди отиде да провери някакви експлозиви на отсрещната стена. Смятахме да ги използваме за отвличане на вниманието; Ейбрахам щеше да ги детонира при необходимост. Замислих се, после извадих една от взривителните си капсули с формата на гумичка.
— Може би трябва да поставя една от тях — казах му аз. — Ако ни потрябва втори човек, за да детонира експлозивите.
Коуди изгледа капсулата и потърка брадичка. Знаеше какво имам предвид. Втори човек за детониране на експлозивите щеше да ни трябва, само ако Ейбрахам бъде убит. Не обичах да мисля за това, но след Меган… Да, вече виждах всички ни доста по-уязвими от някога.
— Знаеш ли — каза Коуди и взе капсулите от мен. — Наистина бих искал да имам резервен вариант при експлозивите под игрището. Тяхното детониране е най-важно; те ще прикриват изтеглянето ни.
— Да речем — съгласих се аз.
— Ще имаш ли нещо против да взема това и да го лепна там, преди да го заваря? — попита ме Коуди.
— Не, стига Проф да се съгласи.
— Той обича подсигуряването — рече Коуди и пусна капсулата в джоба си. — Просто си дръж писалката подръка. И не я натискай случайно.
Понесе се отново към тунела под игрището, а аз внесох стълбата в съблекалните и се хванах за работа.
Промуших юмрука си във въздуха и се свих, когато стоманеният прах се посипа около мен. Ето как го е направил, помислих си аз и огънах пръсти. Не бях разбрал номера с меча, но ставах добър в пробиването и изпаряването на неща пред ръката ми. Трябваше да има общо с овладяването на звуковите вълни на тензора, тъй че те да следват движението на ръката ми и да създават нещо като… обвивка около нея.
Направена като хората, вълната щеше да се движи заедно с юмрука ми. Както димът би последвал ръката ти, ако я прекараш през него. Усмихнах се и размахах ръка. Най-накрая го проумях. Хубаво. Ставите на пръстите доста ме боляха.
Довърших дупката с по-обикновен удар с тензора и се протегнах от върха на стълбата да оформя отвора. През него можех да видя чисто черното небе. Бих искал някой ден отново да видя слънцето, рекох си аз. Горе имаше само чернота. Мрак и Злочестие, която гореше точно над нас, като страшно червено око.
Прехвърлих се от стълбата на втория ред места. Изведнъж в мен проблесна ярък като съновидение спомен. Наблизо беше мястото, където бях седнал при единственото си идване на този стадион. Баща ми беше спестявал усилено, за да ни купи билети. Не можех да си спомня кой беше нашият отбор, но помнех вкуса на купения от баща ми хотдог. Ликуването на моя баща, въодушевлението му.
Приклекнах сред седалките и се сниших за всеки случай. Шпионските безпилотни самолети на Стоманеното сърце вероятно не летяха, щом като целият град беше без електричество, но можеше да е изпратил хора да разузнават и да търсят Светлина. Щеше да бъде разумно да остана незабележим колкото може по-дълго.