Илюзията на Меган завъртя глава и ме загледа, докато опитвах да проуча всички ъгли на стаята и да слушам за движения.
Илюзията се намръщи.
— Познавам те — каза тя.
Беше нейният глас. Потреперих. Казах си, че един могъщ Епичен илюзионист ще може да създава и звуци покрай образите си. Зная, че е така. Няма нужда да се изненадвам.
Ала това бе нейният глас. Как така Зарево познаваше гласа ѝ?
— Да… — изрече тя и тръгна към мен. — Познавам те. Нещо за… нещо за колене.
Очите ѝ се присвиха върху мен.
— Сега трябва да те убия.
Колене… Зарево не можеше да знае за това, нали? Беше ли ме наричала Меган с това име по мобилния? Не може да са подслушвали още тогава, нали?
Подвоумих се; прицелът на оръжието ми беше върху нея. Илюзията. Или беше Меган? Повелителя на нощта идваше. Не можех просто да стоя там, но не можех и да избягам.
Тя ме приближаваше. С арогантния си израз изглеждаше тъй, все едно светът е неин. Меган се беше държала така и преди, но тук имаше нещо повече. Държането ѝ беше по-уверено, въпреки че бе свила устни от объркване.
Трябваше да разбера. Трябваше.
Свалих оръжието и се хвърлих напред. Тя реагира, но твърде бавно, и аз ѝ взех пистолета.
Беше истински.
Секунда по-късно коридорът експлодира.
38.
Закашлях се и се претърколих. Бях на пода, а ушите ми звънтяха. Наблизо горяха някакви боклуци. Отстраних послеобразите от очите си с мигане и разтърсих глава.
— Какво беше това? — изграчих аз.
— Дейвид? — изрече Ейбрахам в ухото ми.
— Експлозия — продължих аз, простенах и се изправих на краката си. Огледах се из коридора. Меган. Къде е тя? Не можех да я видя никъде.
Беше истинска. Усетих я. Това значи, не беше илюзия, нали така? Губех ли разсъдъка си?
— Злочестие! — викна Ейбрахам. — Мислех, че ще бъдеш на другия край на галерията. Каза, че ще вървиш в западна посока!
— Бягах от Повелителя на нощта — обясних аз. — Тичах в грешната посока. Аз съм слонце, Ейбрахам. Съжалявам.
Пушката ми. Видях приклада да стърчи от някаква купчинка боклук наблизо. Издърпах го. Останалата част от пушката я нямаше. Искри!, казах си аз. Напоследък просто си прекарвам чудно, докато се занимавам с тези симпатяги.
Намерих остатъка от пушката недалеч. Може би работеше, но без приклад щях да стрелям от хълбок. Все пак фенерчето все още бе залепено за нея и светеше, тъй че взех всичко.
— В какво състояние си? — напрегнато ме попита Тиа.
— Малко зашеметен — отвърнах аз, — но наред. Не беше достатъчно близо, за да ме удари с нещо по-силно от раздрусванията.
— Тези коридори ще ги усилят — каза Ейбрахам. — Злочестие, Тиа. Ситуацията излиза от контрол.
— Всички вървете по дяволите — свирепо изрече гласът на Проф. — Искам Дейвид тук веднага. Донеси ми онзи пистолет!
— Идвам да ти помогна, момче — каза Коуди. — Стой мирно.
Осени ме внезапна мисъл. Ако Стоманеното сърце и хората му наистина подслушваха нашата линия, аз можех да го използвам.
Идеята влизаше в конфликт с желанието ми да търся Меган. Ами ако е ранена? Трябваше да е някъде наблизо, а сега в коридора явно имаше много повече отломки. Трябваше да проверя дали…
Не. Не можех да си позволя да се хвана на този трик. Може би това е бил Зарево, надянал лицето на Меган, за да ме разсейва.
— Окей — казах аз на Коуди. — Знаеш ли съблекалните до четвъртата бомбена позиция? Ще се крия там, докато пристигнеш.
— Разбрано — обади се Коуди.
Затичах се с надеждата, че Повелителя на нощта, където и да се намира, е бил дезориентиран от взрива. Доближих съблекалните, които споменах на Коуди, но не влязох вътре, както му бях казал. Вместо това намерих място някъде наблизо и направих с тензора дупка в пода. На това място щях да съм относително добре прикрит, но щях да имам и хубав поглед към останалата част на коридора — включително и съблекалните.
Изкопах я дълбоко, а после надолу, както ме беше учил Проф; използвах праха за прикритие. Скоро приличах на войник в окоп, внимателно прикрит. Нагласих мобилния на безшумен режим и зарових половината от пушката под праха, тъй че светлината на фенера беше скрита.