— Моля? Как?
— Хъм… ще обясня по-нататък.
— Това е добре — каза Тиа. — Имаме около две минути, докато ви изтегля. Отиди при Коуди.
Не отговорих — излизах на игрището. По-правилно е бойно поле, мина през смаяния ми ум. Труповете на войниците от Правоприлагането се валяха като изсипан боклук. На няколко места горяха огньове и изпращаха в тъмното небе виещ се пушек. Върху пространството горяха червени сигнални ракети, хвърлени от войниците за по-добра светлина. От седалките и полето бяха отхвърчали парчета, а сребърната някога стомана бе изцапана от черни белези.
— Вие сте водили война, момчета — прошепнах аз. Тогава видях Стоманеното сърце.
Крачеше из игрището с разтворени устни и презрително стиснати зъби. Блестящата му ръка стърчеше напред и той пускаше изстрел след изстрел към нещо пред себе си. Проф, който тичаше зад една от отборните скамейки. Удар след удар почти го достигнаха, но той невероятно ловко се промъкваше между тях. Мина през една стена в стадиона, а тензорите изпариха отвор за него.
Стоманеното сърце ядосано изръмжа и пусна изстрели в дупката. Проф се появи миг по-късно от друга стена, а около него се сипеше стоманен прах. Замахна с ръка и хвърли по Стоманеното сърце множество грубо изработени ками; вероятно бяха изрязани от стоманата. Те просто отскочиха от Върховния Епичен.
Проф изглеждаше раздразнен, като че ли беше ядосан, че не може да нарани Стоманеното сърце. Лично аз бях втрещен.
— Той през цялото време това ли прави? — попитах аз.
— Да — отговори Коуди. — Както казах, човекът е машина.
Огледах обстановката от дясната си страна и забелязах Коуди зад някакви отломки. Беше се облегнал напред на пушката си и държеше на мушка войници от Правоприлагането на седалките от първия ред. Бяха поставили голяма картечница зад някакви предпазни щитове и Коуди изглеждаше прикован, което и обясняваше защо не бе могъл да дойде и да ме намери. Натъпках пистолета си в кобура и отлепих фенера от цевта на пушката.
— Почти съм при вас, господа — обади се Тиа. — Без повече опити за убиване на Стоманеното сърце. Всички фази са прекратени. Трябва да се възползваме от този шанс и да се изнесем, докато можем.
— Не смятам, че Проф ще тръгне — изрече Ейбрахам.
— Аз ще се оправя с Проф — отсече Тиа.
— Чудесно — отговори Ейбрахам. — Къде ще…
— Момчета — намесих се аз. — Внимавайте какво говорите по общата връзка. Мисля, че линиите ни може би са хакнати.
— Невъзможно — рече Тиа. — Мобилните мрежи са сигурни.
— Не и ако имаш на разположение оторизиран телефон — възразих аз. — А Стоманеното сърце може да е възстановил този на Меган.
На линията се възцари тишина.
— Искри — произнесе Тиа. — Аз съм идиот.
— А, най-после нещо смислено — изкоментира Коуди и стреля по войниците. — Този мобилен…
Нещо се размърда в отвора на сградата зад Коуди. Изругах и вдигнах пушката — но без приклада беше много трудно да се прицелиш като хората. Дръпнах спусъка, когато изскокна въоръжен войник от Правоприлагането. Той пусна насечен откос.
От Коуди не излезе звук, но можах да видя как кръвта пръсна. Не, не, НЕ!, мина през ума ми и се втурнах напред. Стрелях отново и този път уцелих войника в рамото. Не мина през бронята му, но се обърна от Коуди и се прицели в мен.
Стреля. Вдигнах лявата си ръка — с тензора. Направих го почти инстинктивно. Този път беше по-трудно да произведа мелодията и не знаех защо.
Но го накарах да заработи. Произведох песента.
Усетих нещо да тупва в дланта ми и от ръката ми се надигна облаче от стоманен прах. Заболя ме невероятно, а тензорът започна да искри. Миг по-късно прозвуча серия изстрели и войникът падна. Ейбрахам излезе от ъгъла зад мъжа.
Стрелба отгоре. Хукнах, плъзнах се по земята и се спотаих зад прикритието на Коуди. Той беше там, задъхан и с широко отворени очи. Бе улучен няколко пъти, три в крака, един в стомаха.
— Прикривай ни — нареди Ейбрахам със спокойния си глас, докато измъкваше превръзка. Омота я около крака на Коуди. — Тиа, Коуди е лошо ранен.
— Ето ме — каза тя.
В хаоса не бях доловил звуците на коптера.
— Създадох нови мобилни канали чрез директна връзка с всеки от вас; това трябваше да направим още щом Меган загуби нейния телефон. Ейбрахам, трябва да се изнасяме. Сега.
Надникнах над отломките. От редовете слизаха войници, за да се хвърлят срещу нас. Ейбрахам небрежно свали граната от колана си и я хвърли в коридора под нас, ако някой се опитваше да се промъкне отново. Експлодира и чух викове.