— Да — разгорещих се аз и пристъпих напред. — Искате ли да промените нещата? Искате ли да ги накарате да се страхуват? Точно него трябва да атакувате! Покажете им, че никой не стои над нашето отмъщение!
Джон поклати глава. Продължи по пътя си, а престилката му шумолеше.
— Взех това решение преди години, синко. Трябва да водим тези битки, които имаме възможност да спечелим.
Излезе в коридора. Оставиха ме в малката стая. Забравеният фенер излъчваше странна топлина в стоманеното помещение.
Провалих се.
7.
Стоях в помещението, което приличаше на кутия, в светлината на оставеното фенерче. Май батериите му бяха на привършване, но стоманените стени отразяваха добре мътната светлина.
Не, рекох си.
Пристъпих навън, без да ме е грижа за предупрежденията. Нека ме застрелят.
Техните отдалечаващи се фигури бяха осветени от мобилните им — група тъмни силуети в тесния коридор.
— Никой друг не се бори — провикнах се аз подире им. — Никой дори не се опитва! Само вие останахте. Ако дори вие се боите от такива като Стоманеното сърце, как тогава някой би могъл даже да мисли другояче?
Възмездителите продължиха да крачат.
— Работата ви има значение! — изкрещях аз. — Но не е достатъчна! Докато най-могъщите Епични продължават да се смятат за недосегаеми, нищо няма да се промени. Докато вие продължавате да не ги закачате, всъщност доказвате онова, което те все разправят! Че ако един Епичен е достатъчно силен, може да взима каквото си ще, да прави каквото си ще. Вие казвате, че те заслужават да властват.
Групата продължи да върви, обаче Проф — който беше в задната част — като че се позабави. Само за миг.
Поех дълбоко дъх. Оставаше ми да опитам още само едно.
— Виждал съм Стоманеното сърце да кърви.
Проф застина.
Това накара другите да спрат. Проф ме погледна през рамо.
— Моля?
— Виждал съм Стоманеното сърце да кърви.
— Невъзможно — рече Ейбрахам. — Той е напълно неуязвим.
— Виждал съм го — казах. Сърцето ми блъскаше, лицето ми се потеше. Никога никому не бях казвал. Тайната беше прекалено опасна. Ако Стоманеното сърце узнаеше, че някой е оцелял при онова нападение в банката, щеше да ме подгони. Нямаше да мога нито да се скрия, нито да избягам. Не и ако той си науми, че знам тайната му.
Не я знаех. Не съвсем. Но имах следа — може би единствената, с която някой разполагаше.
— Съчиняването на лъжи няма да те вкара в нашия отбор, синко — бавно рече Проф.
— Не лъжа — казах и отвърнах на погледа му. — Не и за това. Дайте ми няколко минути да разкажа историята си. Поне ме изслушайте.
— Това са глупости — заяви Тиа и улови Проф за ръката. — Проф, да тръгваме.
Той не отговори. Изучаваше ме, взираше се в очите ми, като че търсеше нещо. Чувствах се странно беззащитен пред него, гол. Сякаш той можеше да види всяко мое желание и прегрешение.
Бавно тръгна към мен.
— Добре, синко. Имаш петнадесет минути. — Той махна по посока на стаята. — Ще чуя каквото имаш да казваш.
Върнахме се в малката стая сред мърморенето на някои от останалите. Започвах да определям кой кой е в отбора. Ейбрахам с грамадната картечница и яките ръце би трябвало да е специалистът по тежкото въоръжение. Би трябвало да прикрива останалите от офицерите на Правоприлагането, ако нещо се обърка. Би трябвало при нужда да измъква чрез заплаха сведения от хората и вероятно да работи с тежки инструменти, ако операцията го изисква.
Червенокосата Тиа с нейното тясно изразително лице навярно беше ученият в екипа. Доколкото съдех по облеклото ѝ, тя не влизаше в бой, пък и Възмездителите се нуждаеха от хора като нея — такива, които знаеха как точно действат силите на Епичните и могат да помогнат за разгадаването на слабостите на техните мишени.
Меган би трябвало да е острието. Тя би трябвало да влиза в опасности, да разполага Епичния в позиция. Коуди с камуфлажните дрехи и снайперската пушка беше най-вероятно огнева поддръжка. Допусках, че след като Меган някак неутрализира силите на Епичния, Коуди го поразява с точна стрелба.
Което оставяше Проф водач на екипа, предполагах. Може би второ острие в случай на нужда? Още не бях успял съвсем да определя мястото му, обаче нещо във връзка с неговото име ме човъркаше.
Щом отново влязохме в стаята, Ейбрахам беше видимо заинтересуван от онова, което щях да казвам. Тиа от друга страна изглеждаше раздразнена, докато Коуди всъщност явно се забавляваше. Снайперистът се облегна на стената, отпусна се със скръстени ръце и взе да наблюдава коридора. Останалите от отбора ме наобиколиха в очакване.