— Горе-долу бива — отговори Коуди. — А как ще успеем да свършим всичко това и да вземем твоите записки?
— Лесно — отговорих аз и без особено желание подадох пушката си на Меган. По-вероятно беше да успея да ги залъжа невъоръжен. — Ще им дадем онова, което чакат. Мен.
10.
Напъхал ръце в джобовете на якето си, прекосих улицата и се отправих към моя апартамент. Попипвах с пръст ролката изолирбанд, която обикновено носех. Двамата не харесаха плана ми, обаче не предложиха нищо по-добро. Надявах се да успеят да изпълнят ролите си в него.
Без пушката се чувствах съвсем гол. В стаята имах скрити два пистолета, обаче без пушка човек не е истински опасен. Или поне не е принципно опасен. Да улучиш нещо с пистолет винаги ми се виждаше случайно.
Меган успя, помислих си тогава. Не просто улучи, ами улучи Висш Епичен в полет, стреляйки с два пистолета, и то с единия — от хълбок.
По време на сражението ни със Случайност тя показа чувство. Страст, гняв, раздразнение. Последните две — към мен, но поне беше нещо. И тогава, за няколко мига, след като той падна… имаше връзка. Задоволство, одобрение, което пролича, когато тя говори на Проф в моя полза.
Сега го нямаше. Какво означаваше това?
Спрях в края на детската площадка. Да не би наистина да мислех за момиче сега? Намирах се само на пет крачки от мястото, където се криеха група от Правоприлагането, вероятно насочили към мен автомати или енергийни оръжия.
Идиот, рекох си и се заизкачвах по металната стълба към моя апартамент. Щяха да изчакат да извадя нещо инкриминиращо и тогава да ме спипат. Надявах се.
Беше мъчително да се качвам по стълбите така, с гръб към врага. Направих каквото правех винаги, когато ме обземеше страх. Замислих се как баща ми пада окървавен до колоната в разрушеното фоайе на банката, а аз се крия. Не помогнах.
Никога вече няма да съм такъв страхливец.
Стигнах до вратата на моя апартамент, после се замотах с ключовете. В далечината чух дращене, обаче се престорих, че не забелязвам. Трябва да беше снайперистът върху катерушката, който сменяше позиция, за да ме държи на прицел. Да, от този ъгъл със сигурност го видях. Катерушката беше тъкмо толкова висока, че той да може да стреля в апартамента ми през вратата.
Пристъпих в единствената си стая. Без антре или нещо такова, просто дупка в стоманата, като повечето жилища из подземните улици. Може и да нямах баня и течаща вода, но по тукашните стандарти живеех доста добре. Цяла стая, само за един човек?
Поддържах я разхвърляна. Няколко стари кутийки от макарони стояха на купчина до вратата и миришеха на подправки. По пода се валяха дрехи. На масата имах кофа с вода отпреди два дни и камара мърляви и очукани прибори за хранене.
Не ги използвах, за да ям с тях. Те бяха за показ. Също и дрехите; не носех нито една от тях. Истинските ми дрехи, четири здрави ката, стояха винаги чисти и изпрани, сгънати в сандъка до матрака ми на пода. Преднамерено поддържах стаята разхвърляна. Това всъщност ми лазеше по нервите, понеже обичам нещата да са спретнати.
Бях установил, че мърлящината притъпява бдителността на хората. Ако хазяйката ми се качеше тук да души, щеше да открие каквото очаква. Тийнейджър, току-що навършил пълнолетие, който пилее заработеното за една година лесен живот, преди отговорностите да го връхлетят. Тя не би надзъртала или ровичкала за тайници.
Забързах към сандъка. Отключих го и измъкнах раницата си — вече заредена с един чифт дрехи, резервни обувки, няколко сухи порциона и два литра вода. В джоба от едната страна имаше пистолет, а от другата — димка.
Пристъпих към матрака и разкопчах калъфката. Вътре беше моят живот. Десетки папки, пълни с изрезки от вестници и събрана оттук-оттам информация. Осем тетрадки, изписани с моите мисли и открития. Една по-голяма тетрадка с индексите ми.
Може би трябваше да взема всичко с мен, когато тръгвах да гледам нападението над Случайност. В края на краищата надеждата ми беше да ида при Възмездителите. Обмислих го, но реших, че няма да е разумно. На първо място, беше прекалено много. Бих могъл да го нося, ако се налага, но щеше да ме бави.
И просто беше твърде ценно. Това проучване беше най-стойностното нещо в живота ми. Събирането на някои от сведенията за малко не ме беше погубило — да шпионирам Епичните, да задавам въпроси, които е по-добре да не се задават, да плащам на съмнителни осведомители. Гордеех се с него, да не споменаваме, че се боях да не му се случи нещо. Бях преценил, че тук е на сигурно място.