Металната площадка на стълбите отвън се разлюля от нечии ботуши. Погледнах през рамо и видях едно от нещата, от които обитателите на подземните улици се бояха най-много — Правоприлагането в пълно бойно снаряжение. Стояха на площадката с автомати в ръце, лъскави черни шлемове на главите и армейски брони на гърдите, коленете и ръцете. Бяха трима.
Шлемовете им имаха черни забрала, които се спускаха над очите и оставяха устните и брадичките открити. Бяха с вградено нощно виждане и светеха в бледо зелено с една особена, прилична на дим, шарка, която се въртеше и правеше вълнички, отпред. Беше хипнотизираща — казваха, че тъкмо това е и предназначението ѝ.
Нямаше нужда да се преструвам, за да се ококоря и мускулите ми да се напрегнат.
— Ръцете на главата — нареди водачът им, вдигнал на рамо автомата, чието дуло сочеше към мен. — На колене, поданико.
Така наричаха хората — поданици. Стоманеното сърце не се затормозяваше с никакви глупави преструвки, че владението му е някаква си република или има представително управление. Не наричаше хората граждани или другари. Те бяха поданици в неговата империя. Това е то.
— Нищо не съм направил! — изскимтях аз. — Бях там само да погледам!
— Ръцете горе, коленете долу! — ревна офицерът.
Подчиних се.
Влязоха в стаята и оставиха прага подозрително свободен, за да има снайперистът им изглед през вратата. От това, което бях прочел, сметнах, че тези тримата са част от петчленен отряд, наречен Ядро. Трима редовни войници, един специалист — в случая снайперист — и един дребен Епичен. Стоманеното сърце разполагаше с петдесетина подобни ядра.
Правоприлагането се състояха почти изцяло от отряди за специални операции. Ако имаше да се води голямо сражение — нещо истински опасно — Стоманеното сърце, Зарево, Повелителя на нощта или може би Конфлукс, който беше началник на Правоприлагането, се заемаха лично. Правоприлагането се използваха за по-дребните проблеми в града, с които Стоманеното сърце не искаше да се главоболи. В известен смисъл Правоприлагането не му беше необходимо. Те бяха версията на момчетата за паркиране на един диктатор и убиец.
Един от тримата войници ме държеше под око, докато другите двама преравяха съдържанието на матрака ми. Тя тук вътре ли е, чудех се аз. Невидима? Инстинктите и спомените от проучванията ми говореха, че би трябвало да е близо.
Трябваше само да се надявам, че е в стаята. Обаче не можех да действам, докато Коуди и Меган не изпълнеха своята роля в плана ми, затова напрегнато ги чаках.
Двамата войници измъкнаха тетрадките и папките измежду двете парчета дунапрен, от които се състоеше матракът. Единият разлисти записките.
— Това е информация за Епичните, сър — доложи той.
— Мислех, че ще мога да видя как Случайност се бие с друг Епичен — казах аз, забил поглед в пода. — Когато открих, че става нещо ужасно, опитах да се измъкна. Бях там само да видя какво ще стане, разбирате ли?
Офицерът почна да разглежда тетрадките. Войникът, който ме наблюдаваше, явно се смущаваше от нещо. Току поглеждаше първо към мен, после към другите.
— Сериозно си загазил, поданико — рече офицерът и хвърли една от тетрадките ми на пода. — Един Епичен, важен при това, е мъртъв.
— Нямам нищо общо! Кълна се. Аз…
— Ба.
Водачът даде знак на другия войник.
— Събери това.
— Сър — обади се онзи, който ме наблюдаваше. — Той може и да говори истината.
Аз се поколебах. Този глас…
— Рой? — казах потресен. Той навърши пълнолетие една година преди мен… и после постъпи в Правоприлагането.
Офицерът отново ме погледна.
— Ти познаваш този поданик?
— Тъй вярно — неохотно отвърна Рой. Беше висок и риж. Открай време го харесвах. Във Фабриката беше помощник — Марта даваше тази длъжност на по-големите момчета; те трябваше да предпазват от тормоз по-малките и по-слабите работници. Той си вършеше работата добре.
— И не каза нищо? — строго попита водещият офицер.
— Аз… виноват, сър. Трябваше да кажа. Той все се захласваше по Епичните. Виждал съм го да пресича пеш половината град и да чака под дъжда, само защото е чул, че може би ще мине някой нов Епичен. Ако научеше нещо за сражение между двама Епични, отиваше да гледа, независимо дали това е добра идея или не.
— Прилича ми точно на такъв тип човек, който не би трябвало да е на улицата — отсъди офицерът. — Събери това. Синко, ще дойдеш и ще ни кажеш точно какво си видял. Ако свършиш добра работа, може и да преживееш нощта. Това…