— Очевидно е той — отговорих аз.
— И снимката не е подправена — рече Тиа.
— Амии… — не можех да докажа това. — Не мога да гарантирам, че не е. Само че е полароид, значи вероятността да е фалшифицирана е по-малка. Тиа, той трябва да е материален през част от времето. Тази снимка е най-добрата следа, но имам и други. Хора, които са надушили фосфор и са зърнали край тях да минава някой, отговарящ на описанието. — Фосфорът беше един от признаците, че Повелителя на нощта използва силите си. — Открил съм десетина източника и те до един отговарят на тази теория. Слънчевата светлина е важна. Подозирам, че ултравиолетовата част е от значение. Облей го в светлина и той става телесен.
Тиа вдигна снимката и се взря в нея. После се зае да преглежда другите ми бележки за Повелителя на нощта.
— Мисля, че трябва да проучим това, Джон — каза тя. — Ако има шанс, може всъщност да се доберем до Стоманеното сърце…
— Можем — казах аз. — Имам план. Ще проработи.
— Това е глупост — намеси се Меган. Тя стоеше до стената със скръстени ръце. — Откровена глупост. Даже не знаем слабото му място.
— Можем да го разберем — тутакси отвърнах аз. — Убеден съм. Имаме следите, които са ни нужни.
— Даже и да го разберем — каза Меган и вдигна ръка — ще бъде практически безполезно. Препятствията пред възможността дори да се доберем до Стоманеното сърце са непреодолими.
Изгледах я и потиснах гнева си. Имах чувството, че тя спори с мен, не защото искрено не е съгласна, а защото по някаква причина ме намира дразнещ.
— Да… — продумах, обаче Проф ме прекъсна.
— Всички ме последвайте — рече той и стана.
Двамата с Меган се изгледахме ядно, а после всички тръгнахме след Проф към по-малката стая вдясно от основната. Даже Коуди се появи от третата стая — не беше чудно, че е слушал. Носеше ръкавица на дясната ръка. На дланта тя светеше с мека зелена светлина.
— Готов ли е изобразителят? — попита Проф.
— Почти — отговори Ейбрахам. — Той беше едно от първите неща, които нагласих. — Приклекна на пода до някакво устройство, което беше свързано със стената с няколко жици. Включи го.
Внезапно всички метални повърхности в стаята станаха черни. Подскочих. Все едно се носехме в тъмнината.
Проф вдигна ръка и почука по стената по определен начин. Стените се промениха и показаха изглед към града като от покрива на шестетажна сграда. В чернотата примигваха светлините на стотиците стоманени сгради в Нюкаго. Старите не бяха еднотипни; новите, които бяха построени върху някогашното езеро, бяха по-модерни. Първоначално бяха изградени от други материали, а после — умишлено превърнати в стомана. Бях чувал, че можеш да направиш разни интересни неща с архитектурата, когато имаш тази възможност.
— Това е един от най-развитите градове в света — каза Проф. — И се управлява от може би най-могъщия Епичен в Северна Америка. Тръгнем ли срещу него, драматично вдигаме залозите. А ние вече сме стигнали до максимума, който можем да платим. Провалът напълно ще сложи край на Възмездителите. Може да донесе катастрофа. Може да премахне и последната останала съпротива на човешкия род срещу Епичните.
— Само ми позволете да разкажа плана — рекох аз. — Мисля, че ще ви убедя. — Имах предчувствие. Проф искаше да тръгне срещу Стоманеното сърце. Ако успеех да изложа доводите си, той щеше да ме подкрепи.
Проф се обърна към мен и срещна погледа ми.
— Искаш да го направим? Добре. Ще ти дам възможност. Обаче не искам да убеждаваш мен. — Той посочи към Меган, която стоеше до входа, все още със скръстени ръце. — Убеди нея.
13.
Да убедя Меган. Страхотно. Очите ѝ можеха да пробият дупки в… хмм, във всичко, предполагам. Искам да кажа, очите по принцип не могат да пробиват дупки, така че всякакво сравнение върши работа, нали?
Та очите на Меган можеха да пробият дупки в масло. Да я убедя, рекох си. Невъзможно.
Но нямаше да се предам, без да опитам. Пристъпих към лъскавата метална стена, върху която се виждаха контурите на Нюкаго, и попитах:
— Изобразителят може ли да покаже всичко?
— Всичко, което основната шпионска мрежа наблюдава или подслушва — обясни Ейбрахам и се изправи от мястото си до устройството.