— Шпионската мрежа ли? — попитах аз и изведнъж ми стана неловко. Пристъпих напред. Това устройство беше забележително. Създаваше ми усещането, че наистина стоя на покрива на постройка извън града, а не в малка стаичка. Илюзията не беше съвършена — ако се вгледах, все пак можех да забележа ъглите на стаята, а и триизмерното изображение не беше отлично при близките обекти.
Но поне докато не се взирах прекалено и не обръщах внимание на отсъствието на вятъра и градските миризми, наистина можех да си представя, че съм навън. И те изграждаха този образ, използвайки шпионската мрежа? Това беше системата на Стоманеното сърце за наблюдение на града, средството на Правоприлагането да води сметка какво правят хората в Нюкаго.
— Знаех, че той ни наблюдава — казах аз, — обаче не допусках, че камерите са толкова… обхватни.
— За щастие — уточни Тиа — намерихме разни начини да повлияваме на това, което мрежата вижда и чува. Затова не се тревожи, че Стоманеното сърце ни шпионира.
Все още ми беше неловко, но в момента не си струваше да се притеснявам за такива работи. Стъпих на ръба на сградата и погледнах улиците долу. Минаха няколко коли и изобразителят предаде шума. Пресегнах се напред и положих ръка върху стената на стаята — все едно я сложих върху нещо невидимо във въздуха. Много дезориентиращо.
За разлика от тензорите, за изобразителите бях чувал — хората плащаха добри пари да гледат такива филми. Разговорът с Коуди ме беше навел на размисъл. Дали бяхме научили да правим тези неща от Епичните с илюзионистки сили?
— Аз…
— Не — рече Меган. — Ако той трябва да ме убеждава, то аз ще водя разговора. — И тя застана до мен.
— Ама…
— Давай, Меган — рече Проф.
Промърморих си и отстъпих на място, където нямах чувството, че ще полетя надолу от няколко етажа.
— Просто е — каза Меган. — Има един огромен проблем в това да се изправим срещу Стоманеното сърце.
— Само един ли? — обади се Коуди, облегнат на стената. Все едно се облягаше на въздуха. — Да видим: невероятна сила, може да изстрелва залпове енергия от ръцете си, може да превръща всичко неживо в стомана, може да управлява ветровете и да лети със съвършен контрол… О, и е напълно неуязвим за куршуми, хладни оръжия, огън, радиация, удар с тъп предмет, удушаване и взрив. Това са примерно три неща, момичето ми.
И вдигна четири пръста.
Меган завъртя очи.
— Всичко това е вярно — отговори тя, после пак се обърна към мен. — Но нищо от изброеното не е даже първият проблем.
— Първият проблем е да го намерим — тихо каза Проф. Двамата с Тиа бяха извадили сгъваеми столове и седяха в средата на въображаемия покрив. — Стоманеното сърце е параноик. Той гледа да е сигурен никой да не знае къде точно се намира.
— Точно така — каза Меган, вдигна ръце и с издадени палци почна да управлява изобразителя. Понесохме се през Нюкаго, а сградите минаха като в гъста мъгла под нас.
Аз потръпнах и стомахът ми се преобърна. Пресегнах се към стената, обаче не знаех къде се намира, и се запрепъвах, докато я открия. Внезапно спряхме, увиснахме във въздуха и видяхме двореца на Стоманеното сърце.
Представляваше мрачна крепост от анодирана стомана, която се издигаше в края на града, върху онази част от езерото, която беше превърната в стомана. Простираше се в двете посоки, дълга редица тъмен метал с кули, трегери и ходници. Като някаква кръстоска между старо викторианско имение, средновековен замък и нефтена платформа. Ослепителни червени светлини грееха от дълбините на ниши, а от комините бълваше дим — черен на фона на черното небе.
— Казват, че нарочно е построил двореца объркващ — рече Меган. — Има стотици стаи и всяка нощ спи в различна спалня, храни се в различна трапезария. Предполага се, че дори персоналът не знае къде ще бъде той. — Тя враждебно се обърна към мен. — Никога няма да го намериш. Това е първият проблем.
Аз се олюлях. Още имах чувството, че стоим във въздуха, макар явно никой от другите да не изпитваше затруднения.
— Можем ли… — обърнах се аз замаяно към Ейбрахам.
Той се ухили, направи някакви движения и ни върна на покрива на една недалечна сграда. Имаше малък комин и когато „кацнахме“, той се размаза на пода и стана двуизмерен. Това не беше холограма — доколкото знаех, никой не беше постигнал такова ниво на илюзия чрез технология. Беше си само много напреднала употреба на шест екрана и малко триизмерно изображение.
— Добре — казах аз, когато се почувствах по-стабилен. — Както и да е, това би било проблем.