— Освен ако? — попита Проф.
— Освен ако не е нужно да намираме Стоманеното сърце. Той ще дойде при нас.
— Той вече рядко се появява на публично място — каза Меган. — А ако го прави, то е изменчиво. Как, в името на пламъците на Злочестие, ти ще…
— Кривата линия — прекъснах я аз. Епичната, която накара земята да погълне банката в онзи ужасен ден, когато баща ми беше убит, и която по-късно предизвика Стоманеното сърце.
— Дейвид има право — каза Ейбрахам. — Стоманеното сърце излезе от скривалището си, за да се бие с нея, когато тя опита да превземе Нюкаго.
— И когато Тържеството на омразата дойде — добавих аз, — Стоманеното сърце лично отговори на предизвикателството.
— Доколкото си спомням — намеси се Проф, — те разрушиха цяла улица при този сблъсък.
— Трябва да е било голяма веселба — отбеляза Коуди.
— Да — отвърнах аз. Имах снимки от този бой.
— Значи ти казваш, че трябва да убедим някой силен Епичен да дойде в Нюкаго и да го предизвика — сухо каза Меган. — И ние ще знаем къде се намира. Лесна работа.
— Не, не — възразих аз и се обърнах към тях, загърбвайки тъмната димяща грамада на двореца. — Това е първата част от плана. Караме Стоманеното сърце да мисли, че някой могъщ Епичен идва да го предизвика.
— И как бихме могли да направим това? — попита Коуди.
— Вече сме започнали — обясних аз. — Сега разпространяваме мълвата, че Случайност е убит от агенти на нов Епичен. Започваме да нападаме други Епични и създаваме впечатлението, че това е работа на същия съперник. После пращаме на Стоманеното сърце ултиматум — ако иска убийствата на подчинените му да престанат, ще трябва да излезе и да се бие.
— И той ще излезе. Стига да сме достатъчно убедителни. Проф, ти каза, че той е параноик. Прав си. Такъв е. И не може да устои на предизвикателство към властта му. Винаги лично се заема със съперниците, точно както постъпи със Смъртоносното посочване преди толкова много години. Ако има нещо, в което Възмездителите да са добри, това е избиването на Епични. Ако за кратко време убием достатъчно Епични в града, това ще е заплаха за Стоманеното сърце. Можем да го измъкнем навън, сами да изберем бойното поле. Можем да го накараме да дойде при нас и да попадне право в капана ни.
— Няма да стане — отсече Меган. — Просто ще прати Зарево или Повелителя на нощта.
Зарево и Повелителя на нощта — двама изключително могъщи Висши Епични, които бяха телохранители на Стоманеното сърце и негова дясна ръка. Бяха опасни почти колкото него самия.
— Показах ви слабото място на Повелителя на нощта — отговорих аз. — Слънчевата светлина, ултравиолетовата радиация. Той не подозира, че някой е наясно с това. Можем да го ползваме и да го хванем в капан.
— Не си доказал нищо — настоя Меган. — Показа ни, че той има слабо място. Но всеки Епичен има. Не знаеш, че това е слънчевата светлина.
— Прегледах източниците му — намеси се Тиа. — Наистина… наистина изглежда, че Дейвид може и да разполага с нещо.
Меган стисна зъби. Ако наистина трябваше да я убеждавам да се съгласи с плана ми, щях да се проваля. Не личеше тя да е склонна да се съгласи, колкото и добри да бяха аргументите ми.
Ала не бях убеден, че ми е нужна нейната подкрепа, каквото и да говореше Проф. Бях виждал как го уважават останалите Възмездители. Решеше ли той, че идеята е добра, те щяха да го последват. Само трябваше да се надявам, че моите доводи ще са достатъчно добри за него — въпреки настояването му да убедя Меган.
— Зарево — продължи Меган. — Какво ще кажеш за него?
— Лесна работа — отвърнах аз и настроението ми се подобри. — Зарево не е такъв, какъвто изглежда.
— Това какво означава?
— Нужни са ми записките, за да обясня. Но той ще е най-лесен от тримата, това ви го обещавам.
Меган направи физиономия, все едно това я обижда и се дразни, че не искам да споря с нея без записките си.
— Все тая — рече тя, после направи някакво движение, завъртя стаята в кръг и отново ме накара да се олюлявам, макар да нямаше тласък. Погледна ме и аз забелязах намек за усмивка върху устните ѝ. Е, поне разбрах едно нещо, което разчупва студенината ѝ — почти да ме накара да изгубя обяда си.
Когато стаята спря да се върти, гледката ни беше нагоре и под ъгъл. Всяка част от мене говореше, че трябва да се плъзгаме назад към стената, но знаех, че това е просто игра на перспективата.
Точно пред нас група от три коптера летеше над града. Бяха лъскави и черни, всеки с по две големи перки. Отстрани имаха изрисувана в бяло емблемата на Правоприлагането — меч и щит.