— Моля? — попитах аз.
— Нюкаго използва повече електричество, отколкото произвежда — обясни Тиа. — Всички тези светлини, включени толкова дълго време… това е огромен разход, на ниво, което би било трудно за поддържане дори в дните преди появата на Злочестие. Новите Разединени щати не разполагат с инфраструктурата да дават на Стоманеното сърце достатъчно енергия, че да управлява този град. А той го прави.
— Използва Конфлукс, за да допълва енергийните си запаси — додаде Проф. — По някакъв начин.
— Та това прави Конфлукс дори още по-добра мишена! — възкликнах аз.
— Разговаряхме за това преди месеци — каза Проф. Седеше приведен напред и сплел пръсти. — Решихме, че е прекалено опасно да ударим Конфлукс. Дори и да успеем, ще привлечем прекалено много внимание и Стоманеното сърце лично ще се заеме с нас.
— Ние тъкмо това искаме — отговорих аз.
Останалите не изглеждаха убедени. Направеха ли тази стъпка, тръгнеха ли срещу империята на Стоманеното сърце, щяха да се разкрият. Нямаше да има повече криене в разни градски подземия и нападения над внимателно подбрани цели. Нямаше да има повече тиха съпротива. Убиеха ли Конфлукс, нямаше връщане назад, докато не умре Стоманеното сърце или Възмездителите не бъдат заловени, разбити и екзекутирани.
Той ще каже „не“, помислих аз, когато погледнах Проф в очите. Изглеждаше по-стар, отколкото винаги си го бях представял. Мъж на средна възраст, със сиви нишки в косите и лице, което показва, че той е преживял смъртта на една епоха и е работил в продължение на десет тежки години да сложи край на следващата. Тези години го бяха научили на предпазливост.
Отвори уста да го изрече, но беше прекъснат от чуруликането на мобилния на Ейбрахам. Ейбрахам откачи апарата от рамото си.
— Време е за Засилването — рече той с усмивка.
Засилването. Ежедневното послание на Стоманеното сърце до неговите поданици.
— Можеш ли да го покажеш на стената? — попитах аз.
— Разбира се — отговори Коуди, обърна мобилния си към стената и натисна някакъв бутон.
— Това няма да е нео… — подзе Проф.
Програмата вече беше започнала. Този път показваше Стоманеното сърце. Понякога той се появяваше лично, друг път — не. Стоеше на върха на една от радио антените на своя дворец. Катранено черното му наметало се простираше зад него и се гънеше на вятъра.
Всички послания бяха предварително записани, но нямаше начин да се определи кога; както винаги, в небето нямаше слънце, а и вече в града не растяха дървета, та да се определи сезонът. Почти бях забравил какво е да можеш да определиш кое време е просто като погледнеш през прозореца.
Стоманеното сърце беше осветен отдолу в червено. Стъпи с един крак на ниския парапет, после се приведе напред и огледа своя град. Своето владение.
Аз потреперих и се вторачих в образа му в едър план на стената пред мен. Убиецът на моя баща. Тиранинът. В този кадър изглеждаше толкова спокоен и вглъбен. Дългата наситено черна коса се виеше леко до раменете му. Ризата му беше изопната по нечовешки силното му тяло. Черни панталони, по-добри от онези, които носеше преди десет години. Този запис явно искаше да го представи като дълбокомислен и загрижен диктатор, като ранните комунистически вождове, за които учехме някога в училището към Фабриката.
Вдигна ръка. Взря се настойчиво в града под него и ръката му почна да свети със зла сила. Жълто-бяло, за да контрастира с ярко червеното отдолу. Силата около ръката му не беше електричество, а чиста енергия. Насъбира я известно време, докато ръката му почна да свети така ярко, че камерата можеше да улови само светлината и сянката на Стоманеното сърце пред нея.
После той се прицели и запрати мълния от ослепителна жълта сила в града. Тя удари една сграда, проби дупка в нея и изхвърли пламъци и отломки от отсрещната страна. Докато сградата тлееше, хората почнаха да бягат от нея. Камерата приближи, за да може със сигурност да ги заснеме. Стоманеното сърце държеше да знаем, че стреля по обитаема постройка.
Последва нов изстрел, който накара сградата да се олюлее; стоманата от едната страна почна да се топи и да се вдлъбва навътре. Стреля още два пъти по съседната сграда, запали и нея отвътре и стените почнаха да се топят от огромната мощ на запратената от него енергия.
Камерата се отдръпна и отново се насочи към Стоманеното сърце, който още стоеше полуприведен. Гледаше надолу към града с безстрастно лице, червената светлина багреше силната му челюст и умислените очи. Нямаше обяснение защо той разруши тези сгради, макар че навярно следващо послание щеше да посочи греховете — истински или не — на обитателите им.