— Не се ли справим с тази задача — продължи Тиа, — останалата част от плана е безполезна. Тръгваме по опасен път, обаче не знаем дали в края му ще можем да направим необходимото. Това изключително много ме тревожи, Дейвид. Ако се досетиш за нещо — нещо — което може да ми даде още една следа, кажи ми.
— Ще кажа — обещах аз.
— Добре. В такъв случай, взимай Коуди и моля, оставете ме да си върша работата.
— Ти наистина трябва да се научиш да вършиш две неща едновременно, момичето ми. Като мен.
— Лесно е едновременно да си буфон и да забъркваш каши, Коуди. Да оправяш кашите, докато се занимаваш с гореспоменатия буфон — ето кое е много по-трудно. Върви намери нещо да застреляш или каквото там правиш.
— Аз пък си мислех, че правя каквото там правя — небрежно отговори той. Заби пръст на един ред в документ, който приличаше на списък на банковите клиенти. Там пишеше Агенция Джонсън Либърти.
— Какво пра… — подзе Тиа, после млъкна, щом прочете.
— Какво? — попитах аз, когато прочетох. — Тези хора са държали неща в банката, така ли?
— Не — отговори Тиа. — Това не е списък на клиенти. Това е списък на хора, на които банката плаща. Това е…
— Името на тяхната застрахователна компания — обяви Коуди и се подсмихна.
— Злочестие, Коуди — изруга Тиа. — Мразя те.
— Знам, че ме мразиш, момичето ми.
Странно, но и двамата го казаха с усмивка. Тиа незабавно се задълба в документите, макар суховато да отбеляза, че Коуди е омацал хартията с майонеза от сандвича си, когато е посочил с пръст.
Той ме улови за рамото и ме отдалечи от масата.
— Какво стана сега? — попитах аз.
— Застрахователната компания. Хората, на които Първа Обединена е плащала купища пари, за да покриват нещата, които е съхранявала в трезора.
— Следователно тази застрахователна компания…
— Би трябвало да е водила подробни, ежедневни записи на нещата, които е застраховала — ухили се Коуди. — Застрахователите са луди за такива работи. Като банкерите. Всъщност, като Тиа. Ако извадим късмет, банката ще да е подала застрахователен иск след загубата на сградата. Това би оставило допълнителна документална следа.
— Умно — рекох аз, впечатлен.
— О, просто ме бива да намирам неща, които се мотаят под носа ми. Имам набито око. Веднъж хванах елф, знаеш ли.
Аз го изгледах скептично.
— Че те не бяха ли ирландски?
— Много ясно. Той беше в родината на разменни начала. Пратихме на ирландците три репи и един овчи мехур срещу него.
— Не ми прилича на добра сделка.
— О, според мен си беше адски добра сделка, като имаме предвид, че елфите са въображаеми и тъй нататък. Здрасти, Проф. Как ти е поличката?
— Също толкова въображаема, колкото и твоят елф, Коуди — отговори Проф на влизане от едно от страничните помещения, което беше определил за своя „стая за размисъл“, каквото и да означаваше това. Беше стаята с изобразителя и останалите Възмездители страняха от нея. — Мога ли да взема Дейвид назаем?
— Моля ти се, Проф, ние сме приятели. Вече би трябвало да си разбрал, че не е нужно и да питаш за такова нещо… би трябвало отлично да знаеш стандартната ми тарифа за отдаване под наем на някой от моите васали. Три британски лири и бутилка уиски.
Не знаех от кое да се обидя повече — от това, че ме нарече свой васал, или от цената.
Проф не му обърна внимание, а ме хвана за ръка.
— Днес пращам Ейбрахам и Меган при Диамант.
— Търговеца на оръжие? — попитах нетърпеливо. Бяха споменали, че той може да има за продан някаква техника, която да помогне на Възмездителите да се престорят на Епичен. Демонстрираните „сили“ трябваше да са ярки и разрушителни, за да привлекат вниманието на Стоманеното сърце.
— Искам да се присламчиш към тях — продължи Проф. — За тебе ще е полезен опит. Обаче следвай заповедите — Ейбрахам води — и ми съобщи, ако ти се стори, че някой от хората, които срещнете, те е разпознал.
— Ще го направя.
— Тогава отивай да си вземеш пушката. Скоро тръгват.
15.
— Ами оръжието? — попита Ейбрахам в крачка. — Банката, съдържанието на трезора — те може да са лъжлива следа, нали? А ако е имало нещо специално в пистолета, с който баща ти е стрелял по него?