— Оръжието беше случайно изпуснато от един от охранителите — отговорих аз. — Смит и Уесън М&Р, деветмилиметров, полуавтоматичен. Нищо специално нямаше в него.
— Помниш точното оръжие?
Подритнах някакъв боклук, докато вървяхме из подземните стоманени тунели.
— Както казах, помня този ден. Освен това, разбирам от оръжия. — Помълчах, после признах още нещо. — Когато бях малък, сметнах, че оръжието може да е било специално. Спестявах пари, за да си купя, но никой нямаше да продаде на дете на моята възраст. Планирах да се промъкна в двореца и да го застрелям.
— Да се промъкнеш в двореца — потиснато повтори Ейбрахам.
— Ъъ, да.
— И да застреляш Стоманеното сърце.
— Бях на десет години. Дай ми малко вяра.
— На момче с подобни аспирации бих дал уважението си, но не и вяра. Или застраховка живот. — Ейбрахам сякаш се забавляваше. — Ти си интересен мъж, Дейвид Чарлстън, а излиза, че си бил още по-интересно дете.
Усмихнах се. Имаше нещо предразполагащо и дружелюбно в този канадец с мек изразителен глас и лек френски акцент. Човек почти не забелязваше огромната картечница — с гранатомет при това — която почиваше на рамото му.
Все още се намирахме в стоманените катакомби, където дори такова тежко оръжие не привличаше особено внимание. От време на време минавахме край групи хора, скупчени около горящи огньове или печки, включени пиратски в електрическата мрежа. Не един от хората, които подминахме, носеше пушка.
През последните дни няколко пъти излизах от скривалището, винаги в компанията на някой от Възмездителите. Наглеждането ме притесняваше, но го понасях. Все още не можех да се надявам да ми се доверят. Не напълно. Освен това не исках да ходя из стоманените катакомби сам, макар че никога нямаше да си го призная гласно.
С години избягвах тези дълбини. Във Фабриката разказваха истории за извратените типове — ужасни чудовища — които живеят долу. Банди, които буквално се прехранват с глупаците, които са се залутали из тези забравени коридори, убиват ги и ядат месото им. Убийци, престъпници, наркомани. Даже не и нормалните престъпници и наркомани, които си имахме горе. Особено извратени такива.
Може и да преувеличаваха. Хората, които подминахме, наистина изглеждаха опасни, но по-скоро враждебни, а не побъркани. Наблюдаваха мрачно и очите им следяха всяко наше движение, докато не излезехме от полезрението им.
Тези хора искаха да са сами. Те бяха париите на париите.
— Защо той им позволява да живеят тук долу? — попитах аз, когато подминахме поредната група.
Меган не отговори — вървеше сама напред — обаче Ейбрахам погледна през рамо към огъня и редицата хора, които бяха пристъпили напред, за да се уверят, че сме си отишли.
— Винаги ще има хора като тях — отговори той. — Стоманеното сърце го знае. Тиа смята, че той е създал това място за тях, за да знае къде са. Полезно е да знаеш къде се намират твоите парии. По-добре такива, които познаваш, отколкото такива, които не очакваш.
Стана ми неудобно от това. Мислех, че тук долу сме изцяло извън полезрението на Стоманеното сърце. Май това място не беше толкова безопасно, колкото смятах.
— Не можеш да държиш всички хора затворени през цялото време — продължи Ейбрахам. — Не и без да построиш як затвор. Затова позволяваш някаква свобода на онези, които наистина, наистина я искат. По този начин те не се бунтуват. Ако го свършиш правилно.
— С нас той не успя да го свърши правилно — тихо отговорих аз.
— Да. Да, наистина.
Докато вървяхме, продължих да поглеждам назад. Не можех да се отърся от притеснението, че някой в катакомбите ще ни нападне. Но не го направиха. Те…
Сепнах се, защото осъзнах, че в същия момент някои от тях ни следяха.
— Ейбрахам! — обадих се тихо аз. — Следят ни.
— Да. Бъди спокоен. И отпред ни причакват.
Пред нас тунелът се стесняваше. И наистина там стояха и ни чакаха група призрачни фигури. Облечени бяха в замъкнатите оттук-оттам дрипи, характерни за повечето обитатели на катакомбите. Носеха стари пушки и пистолети, увити в кожа — от онези оръжия, които може и да работят през ден и са ползвани от дузина собственици през последните десет години.
Ние тримата спряхме, преследвачите ни настигнаха и така останахме без изход. Не можех да видя лицата им. Никой от тях не носеше мобилен, а без светлината на мобилните беше тъмно.
— Хубаво оръжие е това, приятелю — проговори една от фигурите пред нас. Никой не правеше видимо враждебни движения. Държаха оръжията с дулата настрани.