— Не, не успях да пробвам — отговорих аз и се изчервих. — Вразумих се. Обаче не мисля, че е било точно заради оръжието. М&Р 9 мм не са точно рядкост. Някой трябва да е опитал да го застреля с такова оръжие. Освен това, никога не съм чувал за Епичен, чието слабо място да е определен калибър или марка оръжие.
— Може и така да е. Но слабостите на мнозина Епични са безсмислени. Може да има нещо общо с определения производител на оръжието. Или пък със състава на куршума. Много Епични са слаби при употребата на определени сплави.
— Вярно — признах аз. — Но какво ще е различното при този точно куршум, което да не се отнася до всички, изстреляни по него?
— Не знам. Но си струва да се обмисли. Какво според теб е предизвикало слабостта му?
— Нещо в трезора, както смята и Тиа — отговорих аз, без да съм ни най-малко убеден. — Или това, или е нещо, свързано със ситуацията. Може би възрастта на баща ми му е позволила да пробие. Налудничаво е, знам, но в Германия имаше един Епичен, който можеше да бъде наранен от човек точно на тридесет и седем години. Или пък е било заради броя на хората, които са стреляли по него. Кръстен знак, една Епична в Мексико, може да пострада само ако се опитат да я убият пет човека.
— Това няма значение — прекъсна ни Меган, спря насред коридора и се обърна да ни погледне. — Никога няма да го разберете. Неговото слабо място може да е практически всичко. Дори и с историйката на Дейвид — ако допуснем, че не е само измислица — няма как да се разбере.
Двамата с Ейбрахам спряхме на място. Лицето на Меган беше червено и тя явно едва се владееше. След седмица студено и професионално държание, гневът ѝ беше голям шок за мен.
Тя се завъртя и продължи да върви. Погледнах Ейбрахам, но той само сви рамене.
Продължихме напред, но разговорът ни замря. Когато Ейбрахам забърза и опита да я настигне, Меган ускори ход. Така че просто я оставихме на спокойствие. И двамата с Ейбрахам бяха получили указания как се стига до търговеца на оръжие, затова тя можеше да ни води със същия успех. Очевидно този Диамант оставаше в града за съвсем кратко време, при това всеки път беше на различно място.
Вървяхме цял час през криволичещ лабиринт от катакомби, преди Меган да ни спре на една пресечка. Мобилният осветяваше лицето ѝ, докато тя проверяваше качената от Тиа карта.
Ейбрахам откачи своя апарат от рамото на якето и също провери.
— Почти стигнахме — каза ми той и посочи. — Насам. В края на този тунел.
— Доколко имаме доверие на този тип?
— Ни най-малко — отговори Меган. Лицето ѝ отново беше станало безизразна маска.
Ейбрахам кимна.
— Най-добре никога не вярвай на търговец на оръжие, приятелю. Всички продават и на двете страни и само те печелят, ако даденият конфликт се проточи безкрайно дълго.
— И на двете страни ли? Той продава и на Стоманеното сърце, така ли?
— Няма да признае, ако го попиташ — уточни Ейбрахам, — но го прави със сигурност. Дори Стоманеното сърце знае да не закача добър търговец на оръжие. Ако убие или измъчва човек като Диамант, в бъдеще търговците няма да идват тук. Армията на Стоманеното сърце няма да разполага с по-добра техника от съседите. Това не значи, че на Стоманеното сърце му харесва — Диамант никога няма да може да отвори магазин над земята. Тук долу обаче Стоманеното сърце си затваря очите, докато войниците му продължават да получават оръжията си.
— Значи… каквото и да купим от него — вметнах аз, — Стоманеното сърце ще научи.
— Не, не — отвърна Ейбрахам, явно развеселен, все едно задавах въпроси за нещо невероятно просто като правилата за игра на криеница.
— Търговците на оръжие не говорят за клиентите си — рече Меган. — Поне докато клиентите са живи.
— Диамант се върна в града едва вчера — обясни Ейбрахам и ни поведе по-нататък в тунела. — Ще работи една седмица. Ако отидем при него първи, можем да видим с какво разполага, преди хората на Стоманеното сърце. Така можем да получим предимство, а? Диамант… често разполага с доста… интересни неща.
Добре тогава, рекох си. Предполагам, нямаше значение, че Диамант е нищожество. Бих ползвал всякакъв инструмент, за да се добера до Стоманеното сърце. Още преди години моралните условности спряха да ме безпокоят. Кой има време за морал в такъв свят?
Стигнахме коридора, който водеше до магазина на Диамант. Очаквах пазачи, може би в пълна силова броня. Но единственият човек там беше младо момиче в жълта рокля. Лежеше върху одеяло на пода и си рисуваше картинки върху някакъв лист със сребърен молив.