Ейбрахам вежливо подаде на момичето малък чип. То го взе, изучи го за миг и после потупа с него отстрани на мобилния си.
— Ние сме с Федрус — рече Ейбрахам. — Имаме среща.
— Продължавайте — отговори момичето и подхвърли чипа обратно на Ейбрахам.
Ейбрахам го улови във въздуха и продължихме по коридора. Погледнах през рамо към момичето.
— Охраната не е много силна.
— При Диамант винаги има нещо ново — отговори Ейбрахам с усмивка. — Сигурно зад кулисите има някоя сложнотия, някакъв капан, който момичето може да задейства. Навярно нещо, свързано с експлозиви. Диамант обича експлозивите.
Завихме зад един ъгъл и попаднахме в рая.
— Пристигнахме — обяви Ейбрахам.
16.
Магазинът на Диамант не беше в стая, а в един от дългите коридори на катакомбите. Предположих, че другият му край или е задънен, или се охранява. Пространството се осветяваше отгоре от преносими лампи, които бяха почти ослепителни след пълната тъмнина на катакомбите.
Тези лампи огряваха оръжия, които висяха със стотици по стените. Красиво полирана стомана и тъмно матово черно. Пушки. Пистолети. Масивни електронно компресирани зверове като оръжието на Ейбрахам, с пълни граватоници. Старомодни револвери, стекове гранати, гранатомети.
Аз притежавах две оръжия — пистолет и пушка. Пушката беше верен приятел. Имах я вече от три години и бях свикнал много да разчитам на нея. Когато бях в нужда, тя работеше. Връзката ни беше страхотна — аз се грижех за нея и тя се грижеше за мен.
При вида на магазина на Диамант обаче се почувствах като момче, което притежава само една количка играчка, и току-що му е предложен цял шоурум, пълен с ферарита.
Ейбрахам лениво провлече краката си в коридора. Не загледа оръжията. Меган влезе, а аз я следвах по петите, зяпайки окачените по стените оръжия.
— Ухаа. Като… бананова плантация за оръжия.
— Бананова плантация — повтори Меган с равен глас.
— Да. Нали знаеш как бананите растат на дърветата си, висят надолу и узряват?
— Колене, метафорите ти са тъпи.
Изчервих се. Художествена галерия. Трябваше да кажа „като художествена галерия за оръжия“. Не, чакай. Ако го кажа така, излиза, че оръжията идват да разгледат галерията. Значи, галерия на оръжия?
— Откъде въобще знаеш какво са банани? — тихо попита Меган, докато Ейбрахам поздравяваше някакъв дебел човек, застанал до празно място на стената. Това можеше да е само Диамант. — Стоманеното сърце не внася стоки от Латинска Америка.
— От моите енциклопедии — отговорих аз разсеяно. Галерия с оръжия за престъпно разрушение. Това трябваше да кажа. Звучи впечатляващо, нали? — Прочетох ги няколко пъти. Нещичко ми е останало в главата.
— Енциклопедии.
— Аха.
— Които си прочел „няколко пъти“.
Спрях, понеже си дадох сметка какво съм изтърсил.
— Ааа, не. Искам да кажа, само ги преглеждах. Нали разбираш, търсех снимки на оръжия. Аз…
— Какъв си зубрач — каза тя и отиде при Ейбрахам. Прозвуча весело.
Въздъхнах, присъединих се към тях и опитах да привлека вниманието ѝ с новото сравнение, обаче Ейбрахам ни представяше на търговеца.
— … ново момче — говореше той, сочейки към мен. — Дейвид.
Диамант ми кимна. Имаше ярка риза с шарка на цветя, каквито се предполага, че навремето са носели хората в тропиците. Може би оттам ми дойде банановата метафора. Диамант имаше бяла брада и дълга бяла коса, макар да оплешивяваше над челото. Грамадната усмивка проблясваше и в очите му.
— Допускам — каза той на Ейбрахам, — че искате да видите какво ново имам. Колко вълнуващо. Знаете ли, че останалите ми, ъхъм, клиенти още дори не са се отбили! Вие сте първите. Първият избира!
— И плаща най-високите цени — додаде Ейбрахам и се обърна да огледа стената с оръжията. — Напоследък смъртта върви толкова скъпо.
— Казва човекът с електронно компресираната Манчестър 451 — отвърна Диамант. — С граватоници и гранатомет. Тези гранати експлодират добре. Малко са дребнички, но човек може да ги изстрелва по наистина забавен начин.
— Покажи ни какво имаш — подкани го Ейбрахам вежливо, въпреки че гласът му звучеше малко напрегнато. Бях готов да се закълна, че говореше по-спокойно с разбойниците, които го простреляха. Странна работа.
— Приготвям някои неща, които да ви покажа — рече Диамант. Усмивката му беше като на риба-папагал, за която открай време смятах, че прилича на папагал. Не че съм ги виждал и двете, де. — Защо просто не огледате наоколо? Да се поразровите. Да ми кажете какво ви е по вкуса.