— Окей. А какво става с втория проблем?
— Трябва да ударим Стоманеното сърце по някое болезнено място — каза Проф, — но не можем да се занимаваме с това твърде много време и не можем да се фокусираме върху Епични. Трябват ни един или два мощни удара, които да го обезкървят, да го накарат да ни възприема като заплаха, и трябва да го направим като съперник, който иска да заеме мястото му.
— И…
Проф чукна по стената и извъртя текста от пода пред себе си. Чукна по дял от него и част от написаното заблестя в зелено.
— Зелено? — развеселено го попитах аз. — Какво беше онова, дето сте харесвал старомодните неща?
— Можеш да пишеш с цветен тебешир на черната дъска — рязко каза той и огради две думи — канализационна система.
— Канализационна система? — повторих аз. Очаквах нещо по-величествено и по-малко… мръсно.
Проф кимна.
— Възмездителите не удрят устройства; фокусираме се само върху Епичните. Засегнем ли един от главните елементи на инфраструктурата на града, това ще принуди Стоманеното сърце да повярва, че не Възмездителите работят срещу него, а някоя друга сила. Някой, който опитва да събори властването му — или бунтовници вътре в града, или друг Епичен, навлязъл в неговата територия. Нюкаго работи на основата на два принципа — страх и стабилност. Градът притежава основната инфраструктура, която много други нямат, и това привлича хората тук. Страхът от Стоманеното сърце ги държи в подчинение.
Той отново сви думите на стените и домъкна мрежа от чертежи, направени с „тебешир“ на отсрещната стена. Приличаше на примитивен план.
— Започнем ли да нападаме инфраструктурата му, ще излезе срещу нас по-бързо, отколкото ако атакуваме неговите Епични. Стоманеното сърце е умен. Той знае защо хората идват в Нюкаго. Загуби ли основните неща — канализацията, електричеството, комуникациите — ще загуби града.
Кимнах бавно.
— Питам се защо.
— Защо? Нали току-що обясних…
Проф замлъкна и ме погледна. Смръщи се.
— Нямаш това предвид.
— Питам се защо въобще го е грижа. Защо толкова се трепе да създаде град, където хората да искат да живеят? Защо го е грижа имат ли храна, вода, електричество? Убива ги тъй жестоко и едновременно с това гледа да са задоволени.
Проф се умълча. Най-накрая поклати глава.
— Какво значи да бъдеш крал, ако няма кой да ти се подчинява?
Върнах си към онзи ден, денят, в който баща ми умря. Тези хора са мои… Докато мислех за това, осъзнах нещо за Епичните. Нещо, което — въпреки годините проучвания — не съм разбирал изцяло досега.
— Не е достатъчно — прошепна Проф. — Не е достатъчно да имаш божествени сили, да бъдеш функционално безсмъртен, да можеш да подчиняваш стихиите на волята си и да се носиш из небето. Не е достатъчно, освен ако не можеш да го използваш, за да заставиш другите да ти се подчиняват. В някакъв смисъл, без обикновените хора, Епичните не биха били нищо. Имат нужда от някого, когото да командват; имат нужда от някакъв начин да демонстрират силите си.
— Мразя го — изсъсках аз, въпреки че не бях искал да го произнасям гласно. Дори не бях усетил, че го мисля.
Проф ме изгледа.
— Какво? — продължих аз. — Ще ми кажете, че гневът ми не води до нищо добро?
В миналото хората опитваха да ми кажат това, най-вече Марта. Според нея жаждата за отмъщение щяла да ме изяде отвътре.
— Твоите емоции са си твоя работа, синко — рече Проф и се обърна. — Не ме интересува защо се биеш, докато го правиш. Може би гневът ти ще те изгори, но по-добре да изгориш, отколкото да се смачкваш под властта на Стоманеното сърце.
Той спря.
— Освен това, да ти кажа да се спреш ще е все едно — присмял се хърбав на щърбав.
Кимнах. Той го разбираше. И той го изпитваше.
— Както и да е, сега планът е променен — каза Проф. — Ще ударим по пречиствателната станция за отпадъчни води, понеже е най-слабо охраняваната. Номерът ще е да направим така, че Стоманеното сърце да свърже нападението с някой Епичен съперник, а не просто с бунтовници.
— Толкова зле ли ще бъде, ако хората си мислят, че е имало бунт?
— Първо, това няма да изкара Стоманеното сърце — обясни Проф. — А ако реши, че хората са се бунтували, ще ги накара да си платят. Няма невинни да загиват като отплата за нещо, което сме направили ние.
— Но, искам да кажа, не е ли смисълът в това? Да покажем на останалите, че можем да се борим? Всъщност, като си мисля за това, вероятно бихме могли да се установим тук, в Нюкаго, за постоянно. Победим ли, може би ще успеем да застанем начело щом…