Вдишах дълбоко. На ръката без мобилен носех черния кожен тензор, с блестящите зелени ивици от върховете на пръстите до дланта. Меган ме погледна, докато се изкачвах до края на тунела, прокопан от Ейбрахам вчера при една разузнавателна мисия.
Показах ѝ броенето.
— Сигурен ли си, че можеш да го направиш? — попита ме тя. В гласа се долавяше скептицизъм, въпреки че лицето ѝ беше невъзмутимо.
— Станал съм много по-добър с тензорите — отвърнах ѝ аз.
— Забравяш, че съм наблюдавала повечето от практическите ти занятия.
— Коуди нямаше нужда от тия обуща — казах аз.
Тя вдигна вежда към мен.
— Аз мога да го направя — продължих и отидох до края на тунела, където Ейбрахам беше оставил стоманен стълб да стърчи от земята. Беше достатъчно къс, за да мога да стъпя на него и да достигна ниския таван. Часовникът цъкаше. Ние не говорехме. Наум опитах няколко начина да започна разговор, но всичките замираха на устните ми щом отворех уста. Всеки път ме посрещаше стъкленият поглед на Меган. Тя не искаше да приказва. Искаше да свърши работата.
Защо ли въобще ми дреме?, помислих си аз, докато гледах тавана. Освен първия ден, не ми е показала друго освен хладина и от време на време презрение.
И все пак… около нея имаше нещо. Нещо повече от факта, че е красива, че носи малки гранати в сутиена си — което, между другото, все още намирах за страхотно.
Във Фабриката имаше момичета. Но, както всички останали, те бяха примирени. Наричаха го да си живееш живота, но се страхуваха. Страхуваха се от Правоприлагането, страхуваха се, че някой Епичен ще ги убие.
Меган не изглеждаше уплашена от каквото и да е. Никога. Не играеше игрички с мъжете, не мигаше често-често с очи, не казваше неща, които не мисли. Вършеше каквото трябваше да се свърши и беше много добра в това. Намирах го невероятно привлекателно. Искаше ми се да можех да ѝ го обясня. Да вадя думи от устата си обаче изглеждаше като да опитвам да избутам топчета за игра през ключалка.
— Аз… — подех аз.
Мобилният ми избипка.
— Давай — каза тя и погледна нагоре.
Опитах се да си кажа, че не съм облекчен от прекъсването, повдигнах ръце към тавана и затворих очи. Ставах по-добър с тензорите. Не бях добър колкото Ейбрахам, но повече не бях и пречка. Поне не през повечето време. Опрях плътно ръката си към металния таван на тунела и натиснах, като я задържах на място със започването на вибрациите.
Бръмченето наподобяваше усърдното пърпорене на току-що запалена малка спортна кола, която не е на скорост. Това бе още една от метафорите на Коуди за звука; аз бях описал усещането като от разклатена пералня, пълна със стотина епилептични шимпанзета. Бях доста горд от това сравнение.
Натиснах и удържах ръката си, като тихичко си бръмках в същия тон. Това ми помогна да се концентрирам. Другите не го правеха, но пък и не им се налагаше винаги да държат ръката си опряна в стената. Разбира се, исках да се науча да го правя като тях, но засега и това щеше да свърши работа.
Вибрациите се усилиха, но аз ги обуздавах, стисках ги в ръката си. Удържах ги, докато не ми се стори, че ноктите на ръцете ми ще се изтръгнат. Тогава отдръпнах ръка и някак си натиснах.
Представете си да държите рояк пчели в уста, после да ги изплюете и да опитате да ги насочвате в едно направление само със силата на дъха и волята си. Нещо такова е. Ръката ми се отмести и аз освободих полумузикалните вибрации право в тавана, който затрака и се разтресе с тихо жужене. Около ръката ми се понесе стоманен прах и се посипа долу, сякаш някой бе допрял ренде в корпуса на хладилник.
Меган скръсти ръце и загледа с повдигната вежда. Подготвих се за хладен, безразличен коментар. Тя кимна и каза:
— Добра работа.
— Да, знаеш, че доста се упражнявах. Блъсках на стария стеноизпаряващ фитнес.
— На какво? — тя се смръщи, докато издърпваше донесената от нас стълба.
— Няма значение — отвърнах аз, качих се по стълбата и проврях глава в сутерена на Станция Седем, електроцентралата. Разбира се, никога не бях влизал в което и да е от градските съоръжения. Приличаха на бункери, заобиколени с високи стоманени стени и огради. Стоманеното сърце обичаше да наблюдава нещата; място като това нямаше да бъде просто електроцентрала, но щеше да има и канцеларии на горните етажи. Всичките грижливо оградени, пазени и наблюдавани.