За щастие, сутеренът нямаше камери. Повечето от тях бяха в коридорите.
Меган ми подаде пушката и аз се изкачих в стаята отгоре. Намирахме се в складово помещение, тъмно, като изключим няколко от постоянните лампи, които на такива места… се оставят постоянно включени. Отидох до стената и чукнах по мобилния.
— Вътре сме — тихо произнесох аз.
— Добре — отвърна гласът на Коуди.
Изчервих се.
— Извинявай. Смятах да изпратя това на Проф.
— Ти го направи. Той ми нареди да ви наблюдавам. Включи камерата на слушалката.
Слушалката обхващаше ухото и имаше малка, стърчаща камера. Чукнах няколко пъти по екрана на мобилния и я активирах.
— Хубаво — рече Коуди. — Тиа и аз сме се настанили на входния пункт на Проф.
Проф харесваше непредвидените случаи и това обикновено значеше, че оставя един или двама души да отвличат вниманието или да задействат планове, ако главните екипи бъдат приклещени.
— Нямам много за вършене тука, — продължи Коуди; южняшкият му акцент беше силен както винаги — тъй че ще ви досаждам.
— Благодаря — отвърнах му аз и погледнах към Меган, която изпълзяваше от дупката.
— Не го споменавай, момко. И спри да гледаш блузата на Меган.
— Аз не…
— Просто се майтапя. Надявам се да продължиш да го правиш. Ще бъде забавно да гледам как те прострелва в крака, като те пипне.
Многозначително се загледах настрана. Оказа се, че за щастие Коуди не е включил и Меган точно в този разговор. Всъщност се усетих как дишам по-леко, след като знам, че Коуди ни наблюдава. Меган и аз бяхме двамата най-нови членове на групата; ако някой имаше нужда от указания, това бяхме ние.
Меган носеше на гръб раницата ни, напълнена с необходимите за инфилтрирането неща. Извади пистолет — ако бъдем честни, щеше да е по-полезен при близък бой от пушката ми.
— Готов? — попита ме тя.
Кимнах.
— За колко „импровизиране“ от теб трябва да съм готова днес? — поинтересува се Меган.
— Само за колкото е необходимо — промърморих аз и вдигнах ръка към стената. — Ако знаех кога ще има нужда, нямаше да е импровизация, нали? Щеше да бъде планиране.
Тя се захили.
— Тази концепция ти е чужда.
— Чужда? Не видя ли всички тетрадки с планове, които донесох в групата? Нали се сещаш, тези, при чието измъкване едва не загинахме всички?
Тя се обърна и не ме погледна, а стойката ѝ се вдърви.
Искрите да я вземат тая жена, помислих си аз. Веднъж опитай да разбереш нещо. Поклатих глава и поставих ръка на стената.
Една от причините градските съоръжения да се смятат за неуязвими беше охраната. Камери по всички коридори и стълбища; мислех си, че ще хакнем сигурността и ще сменим записите на камерите. Проф каза, че със сигурност ще хакнем записите, за да ги гледаме, но променянето им, за да прикриеш проникването си, рядко ставало тъй добре като по старите филми. Стоманеното сърце не наемаше глупави служители по сигурността и те щяха да забележат, ако видеото им има прескачане. Освен това по коридорите патрулираха войници.
Все пак съществуваше много по-прост начин да се гарантира, че няма да бъдем забелязани. Просто трябваше да стоим извън коридорите. В повечето зали нямаше камери, тъй като извършваните там изследвания и експерименти се пазеха в тайна, дори и от охраната на сградата. Още повече, и логично, ако следиш наистина внимателно всички коридори, можеш да залавяш нарушителите. Как иначе биха се придвижвали хората от стая в стая?
Вдигнах ръка и с малко концентрация изпарих метър и половина широка дупка в стената. Погледнах през нея, светейки си с мобилния. Бях повредил някакво компютърно оборудване на стената и трябваше да избутам от пътя си едно бюро, за да вляза, но вътре нямаше никого. В този час на нощта в голяма част от централата нямаше хора и Тиа много внимателно бе очертала пътя ни, за да намали до минимум шанса да се натъкнем на някого.
След като пропълзяхме вътре, Меган извади нещо от раницата и го постави на стената до пробитата от мен дупка. Имаше малка, зловещо примигваща червена светлинка. Трябваше да поставяме експлозиви до всяка направена от нас дупка, тъй че след детонирането на сградата да не може да се разбере за тензорите от развалините.
— Продължавай да се движиш — каза Коуди. — Всяка минута, която сте вътре, е минута в повече, в която някой може да влезе в някоя стая и да се запита откъде ли са дошли всичките тия дупки.