Носех свободен кожен елек и панталони, през рамото ми висеше пушка. Улицата беше тъмна, макар да бе една от по-плитко разположените подземни улици, с решетки и отвори към небето. В Нюкаго винаги беше тъмно. Повелителя на нощта, част от вътрешния кръг на Стоманеното сърце, беше един от първите Епични, които се заклеха във вярност към него.
Заради него в небето няма изгрев на слънцето или изгрев на луната, а само чиста тъмнина. През цялото време. Всеки ден. Единственото, което можеш да видиш горе, е Злочестие: светилото се появи една година преди хората да почнат да се превръщат в Епични. Никой не знае защо Злочестие свети в мрака. Разбира се, никой не знае на първо място защо Епичните почнаха да се появяват или пък каква е връзката им със Злочестие.
Продължих да подтичвам и сам се ругаех, задето не съм тръгнал по-рано. Светлините на тавана на подземната улица примигваха, крушките бяха в сини аплици. По улицата се срещаше типичният подземен отпадък: наркомани по ъглите, дилъри — че и по-лоши — в пресечките. Имаше и няколко групи плахи работници, които отиваха или се връщаха от работа, облечени в дебели палта и скрили лица в грубите яки. Крачеха прегърбени и гледаха в земята.
Прекарах по-голямата част от изминалото десетилетие сред други като тях и работех на място, което наричахме просто Фабриката. Донякъде сиропиталище, донякъде училище, а най-вече основание за използване на безплатен детски труд. Но ми даваше покрив и храна почти за десет години. По-добре, отколкото да живея на улицата.
Минах край група работници. Един ме напсува зад гърба на някакъв език, който смътно ми прозвуча като испански. На следващата пресечка се четяха написани със спрей върху стените — имена на улици. Повечето повърхности в подземните улици бяха от лъскав метал. Когато Голямата Трансферсия превърна повечето от Стария град в плътна стомана, това включваше и повечето от пръстта и скалата, десетки или дори стотици стъпки в дълбочина.
В ранните години на управлението си Стоманеното сърце се стараеше повече да се представи като доброжелателен, макар и безмилостен, диктатор. Неговите Копачи прорязаха няколко нива подземни улици и сгради и в Нюкаго почнаха да прииждат хора. Тук животът беше тежък, ала навсякъде другаде властваше хаос — Епичните воюваха помежду си за територия, разни полуофициални или държавни военни групировки опитваха да завземат земи.
В Нюкаго беше друго. Тук някой Епичен можеше преспокойно да те убие, ако не хареса как го гледаш, но поне имаше електричество, вода и храна. Хората се нагаждат. Това правим ние.
С изключение на онези, които отказват да се нагодят.
Хайде, рекох си и проверих колко е часът на мобилния, който носех в джобче на ръкава. Проклетата железница не работи. Свърнах в друга пресечка и притичах през улицата. Светлината идваше от тавана и от витрините на магазините. Ако ми трябваше повече осветление, винаги можех да ползвам мобилния. В момента беше нагласен без светлина; след десет години в непрестанен мрак, човек привиква.
Подминах свитите фигури на просяците, после прескочих един от тях и се втурнах на улица „Зийгел“, по-широка и по-добре осветена от повечето улици. На тавана тук се редуваха бледозелени и жълти лампи. Ако знаеш цвета на лампите на улиците, можеш да се ориентираш съвсем прилично под земята. Поне на горните нива. Дори ветераните в града избягваха по-ниските нива, наречени Стоманените катакомби, където човек твърде лесно се губеше.
Две пресечки до улица „Шустер“, помислих аз и погледнах през отвора в тавана към добре осветените лъскави небостъргачи горе. Притичах двете преки, после хукнах по стълбата нагоре. Трополях по стоманените стъпала, които отразяваха светлината на мътните слаби лампи.
Измъкнах се на улицата и тутакси се шмугнах в една алея. Много хора разправяха, че надземните улици далеч не са така опасни като подземните, но горе никога не се чувствах уютно. Право да си кажа, никога и никъде не се чувствах в безопасност, дори и във Фабриката с останалите ученици. Наоколо вървяха Епични и се смесваха с обикновените хора.
Както и да е, тук трябваше да внимавам. Докато носенето на пушка беше най-обикновено нещо долу, из подземните улици, горе можеше да привлече внимание. По-добре да си стоя скрит. Приклекнах до някакви сандъци, затаих дъх и погледнах мобилния. Извадих на екрана обща карта на района и я проверих.
Точно срещу мен имаше постройка с червен неонов надпис. Игралният дом При магистрата. Отпред вече почваше да излиза народ и аз си отдъхнах с облекчение. Бях стигнал точно след края на играта.