Измъкнах една от батериите.
— Не са толкова тежки, колкото си мислех — обясних аз. — Сигурни ли сме, че тези ще имат достатъчно мощност, за да заредят електромагнитното оръдие? На него му трябва много енергия.
— Тези батерии са заредени от Конфлукс — произнесе Коуди в ухото ми. — По-мощни са в пъти от всичко, което бихме могли да направим или купим. Ако те не проработят, нищо няма да проработи. Вземай колкото можеш да носиш.
Може и да не бяха толкова тежки, колкото си мислех, но все пак бяха някак си обемисти. Извадихме останалото оборудване от раницата на Меган, а после извадихме по-малката торба, която бяхме натъпкали на дъното. Успях да напъхам четири от батериите вътре, докато Меган прехвърляше останалите ни неща — няколко взривни заряда, въже и амуниции — в по-малката си чанта. Имахме и лабораторни дрехи за дегизировка. Оставих ги навън — подозирах, че ще ни трябват, за да се измъкнем.
— Как са Проф и Ейбрахам? — попитах аз.
— Излизат — отговори Коуди.
— Ами нашето излизане? — продължих. — Проф каза, че не бива да се връщаме по асансьорната шахта.
— Имате ли лабораторно облекло? — поинтересува се Коуди.
— Разбира се — отвърна ми Меган. — Но ако влезем в коридорите, може и да запишат лицата ни.
— Това е риск, който всички ние трябва да поемем — обясни Коуди. — Първата експлозия е след две минути.
Наметнахме лабораторните престилки, аз приклекнах и оставих Меган да ми помага да нарамя раницата с батериите. Беше тежка, но въпреки това можех да се движа доста добре. Меган облече своята лабораторна престилка. Стоеше ѝ добре, но на нея каквото и да е би ѝ стояло добре. Тя преметна по-леката си чанта на рамо и после изгледа пушката ми.
— Може да бъде разглобена — обясних аз, докато свалях приклада от оръжието, после извадих магазина и патрона от патронника. Вдигнах предпазителя за всеки случай и после поставих нещата в чантата ѝ.
На престилките беше избродирано логото на Станция Седем, а и двамата имахме фалшиви баджове, с които да се придвижваме. Дегизировката никога не би ни позволила да влезем — охраната беше твърде строга — но в ситуация на хаос щеше да ни изведе.
Постройката се разтърси със зловещ грохот — експлозия номер едно. Тя най-вече трябваше да даде повод за евакуация, а не толкова да нанася истински щети.
— Давайте! — ревна Коуди в ушите ни.
Изпарих ключалката на вратата към стаята и двамата нахлухме в коридора. От вратите надзъртаха хора — изглеждаше оживен етаж, дори и нощно време. Някои от хората бяха чистачи в сини комбинезони, но други бяха техници в лабораторни облекла.
— Експлозия! — дадох всичко от себе си, за да изглеждам паникьосан. — Някой напада сградата!
Хаосът настъпи веднага и ние скоро бяхме понесени от бягащата от станцията тълпа. Тридесетина секунди по-късно Коуди възпламени втората експлозия на един от по-горните етажи. Земята потрепери и хората около нас в коридора запищяха и взеха да гледат тавана. Някои от хората, които бяха около десет, стискаха малки компютри или чанти за книжа.
Всъщност, нямаше нищо, от което да се плашат. Началните експлозии бяха поставени в места без хора, а и нямаше да съборят зданието. Щеше да има четири ранни взрива, приготвени, за да изкарат всички цивилни вън от централата. После можеха да започнат истинските детонации.
Бягахме бързо по коридорите и стълбищата и внимавахме да вървим с наведени глави. Тук имаше нещо странно, и докато тичахме, аз разбрах какво е то. Сградата бе чиста. Подовете, стените, стаите… твърде чисти. Докато сме влизали е било твърде тъмно, за да го забележа, но на светло ми изглеждаше твърде непривично. Долните улици изобщо не бяха тъй чисти. Не беше уместно всичко да е така излизано и спретнато.
Докато търчахме, стана ясно, че мястото е достатъчно голямо и че никой служител няма да познава всички работещи тук; въпреки разузнавателните сведения, че хората от сигурността имали лицата на всички служители в папки, които сверявали с базата данни, никой не ни спря.
Повечето от охраната, и те притеснени от експлозиите като всички останали, тичаха с растящото множество, и това още повече отслаби страховете ми.
Всички ние заляхме последната стълба и се появихме във фоайето.
— Какво става? — изрева един от охранителите. Стоеше до изхода с извадено и насочено оръжие. — Някой видял ли е нещо?
— Епичен! — произнесе Меган без дъх. — Облечен в зелено. Видях го да върви през сградата и да изстрелва енергийни заряди!
Гръмна и третата експлозия и разклати сградата. Последваха я поредица по-малки взривове. Други групи хора плъпнаха от близки стълбища и от коридорите на приземния етаж.