— Искаш ли да направиш следващия? — попитах Меган, докато си бършех челото с кърпата.
— Не — безгрижно отговори тя, постави палетата върху количка и я откара, за да я нареди до останалите.
— Сигурна ли си? — попитах я аз; ръцете ме боляха.
— Справяш се чудесно — отговори ми тя, — а и това е добро упражнение.
Постави сандъка, после седна на стола, вдигна крака на бюрото и отпи лимонада, докато четеше книга на мобилния си.
Поклатих глава. Беше невероятна.
— Мисли за това като за проява на кавалерство — разсеяно продължи Меган и почука по екрана, за да свали надолу още текст. — Закриляш едно беззащитно момиче от болка и тъй нататък.
— Беззащитно? — попитах аз, когато Ейбрахам ни даде знак. Въздъхнах и отново задърпах въжето.
Тя кимна.
— Абстрактно погледнато.
— Как може някой да бъде абстрактно беззащитен?
— Изисква доста работа — обясни тя и отпи от питието си. — Само изглежда лесно. Точно като абстрактното изкуство.
Просумтях.
— Абстрактно изкуство? — запитах аз, докато дърпах въжето.
— Да. Нали знаеш, човекът рисува черна линия на платното, нарича го метафора и го продава за милиони.
— Никога не е имало такова нещо.
Тя ме изгледа развеселено.
— Със сигурност е имало. Не си ли учил за абстрактното изкуство в училище?
— Обучаван съм във Фабриката — обясних аз. — Елементарна математика, четене, география, история. Нямаше време за нищо друго.
— А преди това? Преди Злочестие?
— Бях на осем — продължих аз. — И живеех в центъра на Чикаго, Меган. Образованието ми се състоеше основно в това да се уча да избягвам бандите и да не надигам глава в училище.
— Това си учил на осем години? В началното училище?
Вдигнах рамене и продължих да дърпам. Изглеждаше притеснена от казаното от мен, но ще призная, че аз бях притеснен от казаното от нея. Хората не бяха плащали толкова много пари за такива прости неща, нали? Това ме слисваше. Хората преди Злочестие са били странни.
Издърпах следващото пале и Меган скокна от стола си, за да го прекара. Не можех да си мисля, че прочиташе много, но не изглеждаше раздразнена от прекъсванията. Наблюдавах я и отпих дълбока глътка от чашата си с вода.
Нещата между нас бяха… различни след откровението ѝ в асансьорната шахта. В много отношения беше по-спокойна в близост до мен, което не бе особено смислено. Не трябваше ли нещата да бъдат по-мъчителни? Знаех, че не одобрява мисията ни. За мен това изглеждаше доста важна работа.
И все пак наистина беше професионалист. Не приемаше, че Стоманеното сърце трябва да бъде убит, но не изостави Възмездителите, нито помоли за прехвърляне в друга тяхна клетка. Не знаех колко такива има — явно само Тиа и Проф бяха наясно — но имаше поне още една.
Както и да е, Меган остана и не допусна чувствата ѝ да я отвличат от работата. Може и да не беше съгласна, че Стоманеното сърце трябва да умре, но от изкопченото от нея излизаше, че тя вярва в борбата против Епичните. Бе като войник, който е уверен, че определена битка не е разумна от тактическа гледна точка, но достатъчно поддържаше генералите, за да се сражава независимо от това.
Уважавах я за това. Искрите да го отнесат, аз я харесвах все повече и повече. И въпреки че напоследък не бе особено привързана към мен, вече не беше открито враждебна и студена. Това ми създаваше възможност да пробвам някоя прелъстителна магия. Щеше ми се да знаех някоя.
Тя постави сандъчето на място, аз чаках Ейбрахам да сигнализира да започна да дърпам отново. Вместо това той се появи на входа на тунела и започна да разкача системата от макари. Рамото му бе излекувано от пистолетния изстрел с болконтрола, уреда на Възмездителите, който помагаше на плътта да заздравява извънредно бързо.
Не знаех много за него, при все че говорих с Коуди — той го нарече „последното от трите“. Три образеца на невероятна технология, дадени на Възмездителите от дните на Проф като учен. Тензорите, якетата и болконтрола. Според разказаното ми от Ейбрахам, Проф създал всяка от технологиите и после ги откраднал от лабораторията, където работел, с намерението да започне собствената си война срещу Епичните.
Ейбрахам свали последните части на системата от макари.
— Готови ли сме? — попитах аз.
— Да.
— Преброих повече сандъци от тези тук.