— Но защо ще му е това на Стоманеното сърце? — попитах аз и обърсах чело. — Искам да кажа… той е практически безсмъртен. Не е като да му трябва да изглежда по-могъщ, отколкото е.
— Арогантен е — каза Ейбрахам. — Всички го знаят. Можеш да го видиш в очите му, в гласа му, в действията му.
— Да — съгласи се Проф. — По която причина тези слухове са толкова объркващи. Историите нямат за цел да го възвеличават — или ако целта им е такава, начинът му да го постига е странен. Повечето от разказите са за извършени от него жестокости. Убити от него хора, сгради — даже малки градчета — които се предполага, че е унищожил. Но нищо от това не е станало в действителност.
— Пуска слухове, че е изклал цели градчета? — попита Меган и прозвуча разтревожено.
— Дотолкова можем да кажем — потвърди Проф. И той се включи и помагаше да разтоварим сандъците. Забелязах, че щом той се появи, Меган спря да нарежда.
— Най-малкото някой иска Стоманеното сърце да изглежда по-ужасен, отколкото е в действителност.
— Може би сме попаднали на някаква революционна група? — пламенно предложих аз.
— Съмнявам се — отвърна Проф. — В една от главните правителствени сгради? С такава охрана? Освен това, от думите ви май излиза, че пазачите са знаели за мястото. Както и да е, много от тези истории са придружени от документация, според която те са били съчинени лично от Стоманеното сърце. Това подчертава лъжливостта им и нуждата да бъдат подкрепени от изфабрикувани факти.
— Постоянно се хвали — каза Ейбрахам — и измисля неща — само че сега министерството му трябва да направи всичките негови твърдения да звучат истински, иначе той ще изглежда глупаво.
Проф кимна и сърцето ми помръкна. Бях предположил, че сме открили нещо важно. Вместо това бях намерил единствено отдел, зает да изкарва Стоманеното сърце добър. И по-зъл. Или нещо друго.
— Значи Стоманеното сърце не е толкова ужасен, колкото би му се искало ние да смятаме — заяви Ейбрахам.
— О, той е ужасен — възрази Проф. — Би ли обяснил, Дейвид?
— Над седемнадесет хиляди потвърдени убийства на негово име — разсеяно изрекох аз. — Има го в бележките ми. Много са били невинни. Не може всичките да са измислица.
— И не са — потвърди Проф. — Той е ужасен, страшен индивид. Просто иска всички ние да го знаем.
— Колко странно — каза Ейбрахам.
Бръкнах в сандък със сирена, извадих увитите в хартия парчета и ги поставих в студеното хранилище на отсрещната страна на стаята. Толкова много от храните, които Възмездителите ядяха, бяха неща, които не можех да си позволя. Сирене, пресни плодове. Повечето от храната в Нюкаго трябваше да се доставя заради тъмнината. Беше невъзможно да се отглеждат плодове и зеленчуци на открито и Стоманеното сърце внимаваше да държи здраво земеделските земи около града.
Скъпи храни. Вече свиквах да ги ям. Странно колко бързо можеше да стане това.
— Проф — попитах аз, докато поставях пита сирене в хранилището — питал ли сте се някога дали Нюкаго вероятно няма да е по-зле без Стоманеното сърце, отколкото е с него?
На другия край на стаята Меган се обърна рязко и ме изгледа, но аз не я погледнах. Няма да му изпея какво каза, тъй че спри да ме зяпаш. Просто искам да знам.
— Вероятно ще е по-зле — отговори Проф. — Поне за известно време. Инфраструктурата на града вероятно ще рухне. Ще има недостиг на храна. Докато някой могъщ не заеме мястото на Стоманеното сърце и не гарантира работата на Правоприлагането, ще има грабежи.
— Но…
— Ти искаш своето отмъщение, синко? Е, това е цената му. Няма да го захаросвам. Опитваме да не засягаме невинни, но когато убием Стоманеното сърце, ще причиним страдание.
Седнах край хладилната дупка.
— Помислял ли си някога за това? — попита Ейбрахам. Беше измъкнал синджирчето изпод ризата си и го потъркваше с пръст. — През всичките години планиране и подготовка да убиеш оня, когото мразиш, никога ли не си се замислял какво ще стане с Нюкаго?
Изчервих се, но после поклатих глава. Не бях.
— И… какво правим?
— Продължаваме като досега — отговори Проф. — Работата ни е да изрежем заразената плът. Само тогава тялото може да започне да се лекува — но най-напред ще боли много.
— Но…
Проф се обърна към мен и аз забелязах нещо в израза му. Страшно изтощение, умората на някого, който е водил война изключително дълго време.
— Добре е за теб да мислиш върху това, синко. Разсъждавай. Тревожи се. Стой буден нощем, уплашен заради жертвите на идеологията си. За теб ще е добре да научиш цената на това да се биеш. Но трябва да те предупредя за нещо. Няма да намериш отговори. Няма добър избор. Подчинение на един тиранин или хаос и страдания. В крайна сметка избирам второто, макар че това измъчва душата ми. Не се ли сражаваме, с човешкия род е свършено. Бавно се превръщаме в овце на Епичните, в роби и прислуга — загниваме. Това не е само за отмъщение или отплата. Става дума за оцеляването на нашата раса. Става дума за това хората да са господари на собствената си съдба. Избирам страданието и несигурността пред това да се превърна в домашен любимец.