Не исках да гледам, но трябваше. Трябваше.
Обърнах се. За миг не можех да различа миналото от настоящето. Там стоеше баща ми, решен, вдигнал оръжие да защитава едно чудовище. Експлозии, викове, прах, писъци, огън.
Страх.
Примигнах, разтреперан, с ръка върху студената стомана на стената на кабинката. Стаята миришеше на прах и време, но ми се струваше, че мога да помириша кръв. Струваше ми се, че мога да помириша ужас.
Излязох от кабинката и отидох до мястото, където стоеше Стоманеното сърце, хванал обикновения пистолет, с протегната към баща ми ръка. Бум. Един изстрел. Можех да си припомня как го чувам, въпреки че не знаех дали умът ми не е създал това. Тогава бях оглушал от експлозиите.
Коленичих до колоната. Купчина сребристи отломки покриваше всичко пред мен, но имах тензора си. Останалите продължиха да говорят, но аз спрях да слушам и думите им се превърнаха просто в ниско бръмчене на заден план. Сложих си тензора, протегнах се и — много внимателно — започнах да изпарявам отломките.
Не отне много време; повечето от купа беше голямо парче от таванска облицовка. Премахнах го и замръзнах.
Той беше там.
Баща ми лежеше, свлякъл се на колоната, с главата настрани. Раната от куршум бе замръзнала в стоманените гънки на тениската му. Очите му все още бяха отворени. Приличаше на статуя, отлята в невъобразими подробности — дори и порите на кожата се различаваха.
Гледах, без да мога да мръдна, без да мога дори да сваля ръка. След десет години познатото лице почти ме смаза. Нямах никакви снимки от него или от майка ми; не посмях да отида у дома, след като бях оцелял, при все че Стоманеното сърце не можеше да знае кой съм. Бях параноичен и наранен.
Видях лицето му и всичко това се върна при мен. Той изглеждаше толкова… нормален. Нормален по начин, който не бе съществувал с години; нормален по начин, какъвто светът не заслужаваше повече.
Обгърнах се с ръце, но продължих да гледам лицето на баща си. Не можех да се извърна.
— Дейвид?
Гласът на Проф. Коленичи до мен.
— Баща ми… — прошепнах аз. — Загина в битка, но също така загина, защитавайки Стоманеното сърце. И ето ме мен сега, опитвам да убия нещото, което той спаси. Забавно, нали?
Проф не отвърна.
— По някакъв начин — казах аз — това е изцяло негова грешка. Смъртоносното посочване щеше да убие Стоманеното сърце откъм гърба.
— Нямало е да стане — каза Проф. — Смъртоносното посочване не е знаел колко могъщ е Стоманеното сърце. Тогава никой не е знаел.
— Предполагам, че е вярно. Но баща ми беше глупав. Не можеше да повярва, че Стоманеното сърце е зъл.
— Баща ти е мислел най-доброто за хората — възрази Проф. — Можеш да го наречеш глупаво, но аз никога не бих го нарекъл грешка. Той е бил герой, синко. Застанал е срещу Смъртоносното посочване — Епичен, който е избивал хората просто така — и го е убил. Ако при това е опазил Стоманеното сърце жив… е, в онзи момент Стоманеното сърце не е бил направил ужасни неща. Баща ти не е могъл да знае бъдещето. Не може толкова да се боиш от евентуалните събития, че да не искаш да действаш.
Погледнах в мъртвите очи на баща си и се усетих да кимам.
— Това е отговорът — прошепнах аз. — Това е отговорът на вашия спор с Меган.
— Това не е нейният отговор — каза Проф. — Но е моят. А може би и твоят.
Стисна рамото ми и отиде при останалите Възмездители, наредили се край трезора.
Не бях очаквал да видя отново лицето на баща си; онзи ден си тръгнах и се чувствах страхливец, докато гледах как устата му проронва молбата да бягам. Десет години бях живял с едно-единствено господстващо чувство — нуждата от отмъщение. Нуждата да докажа, че не съм страхливец.
А ето го и него. Като гледах в стоманените очи, знаех, че баща ми няма да се интересува от отмъщението. Но би убил Стоманеното сърце, стига да имаше шанса, за да спре убийствата.
Изправих се. В този момент някак си разбрах, че банковият трезор и съдържанието му са фалшива следа. Не те бяха източникът на слабостта на Стоманеното сърце. Беше баща ми или нещо свързано с него.
За момент оставих тялото и се присъединих към другите:
— … много внимателни, когато отваряме кутиите от трезора — говореше Тиа. — Не искаме да унищожим това, което се намира вътре.
— Не мисля, че ще има резултат — казах аз и всички обърнаха поглед към мен. — Не мисля, че съдържанието на трезора е причината.
— Ти каза, че Стоманеното сърце погледнал трезора, след като ракетата го ударила и го отворила — отвърна ми Тиа. — А агентите му много са се старали да намерят и укрият всякакви списъци със съдържанието на трезора.