— Всъщност, Коуди е прав.
— Наистина? — Коуди изглеждаше изненадан.
Проф кимна.
— Независимо дали се заемем или не със Стоманеното сърце, само с откритото тук злато ще можем да издържаме Възмездителите в продължение на няколко години.
Тиа постави тетрадката си на бюрото и разсеяно почука по нея с химикалката си. На другите бюра в кабинката за ипотеки наредихме намереното в трезора. Около три четвърти от съдържанието на сейфовете се оказа възстановимо.
— Имаме преди всичко много завещания — каза Тиа и отвори кутийка кола — удостоверения за притежаване на ценни книжа, паспорти, копия от шофьорски книжки…
— Можем да изпълним цял град с измислени хора, ако поискаме — рече Коуди. — Представете си какъв майтап.
— Втората по обем група — продължи Тиа — е гореспоменатата купчина бижута — ценни и без стойност. Ако нещо оттам е засегнало Стоманеното сърце, то от гледна точка на обема това е най-вероятната група.
— Но не е — намесих се аз.
Проф въздъхна:
— Дейвид, знам какво…
— Каквото имам предвид — прекъснах го аз — е, че бижутерията не обяснява нищо. Стоманеното сърце не е атакувал други банки и не е опитвал — пряко или непряко — да забрани на хората да носят бижута в негово присъствие. Бижутата са достатъчно често срещани сред Епичните, та щеше да се е наложило да вземе мерки.
— Съгласна съм — възрази Тиа, — макар и само отчасти. Възможно е да сме пропуснали нещо. В миналото Стоманеното сърце се е оказвал ловък; може би е въвел тайно ембарго върху определени видове скъпоценни камъни. Ще го проуча, но мисля, че Дейвид е прав. Ако нещо е засегнало Стоманеното сърце, то вероятно е едно от необичайните неща.
— Колко такива има? — попита Проф.
— Над триста — Тиа направи гримаса. — Повечето са сувенири или лични вещи за спомен без истинска стойност. Теоретично всяко от тези неща би могло да бъде нашият виновник. Но съществува и възможността да е нещо, което е носил върху себе си някой от хората в помещението. Или пък би могло да бъде, както явно смята Дейвид, нещо свързано със ситуацията.
— Много е необичайно слабостта на някой Епичен да бъде повлияна просто от близостта с нещо обикновено — обясних аз и вдигнах рамене. — Освен ако някой предмет в трезора не е излъчил някаква радиация, светлина или звук — нещо, което в действителност да е достигнало Стоманеното сърце — шансовете той да е виновникът са малки.
— Независимо от това прегледай предметите, Тиа — каза Проф. — Може би ще сме в състояние да установим връзка между тях и нещо, направено от Стоманеното сърце в града.
— Ами тъмнината? — попита Коуди.
— Тъмнината на Повелителя на нощта?
— Точно — обясни Коуди. — Винаги ми се е струвало странно, че поддържа такъв мрак тук.
— Това вероятно е заради самия него — започнах аз. — Не иска слънчевата светлина да грее върху него и да го прави телесен. Няма да се изненадам, ако това е било част от сделката между тях, една от причините Повелителя да служи като подчинен на Стоманеното сърце. Правителството на Стоманеното сърце осигурява инфраструктура — храна, електричество, предотвратяване на престъпленията — за да компенсира факта, че винаги е тъмно.
— Мисля, че това обяснява нещата — съгласи се Коуди. — На Повелителя на нощта му трябва мрак, но не може да го има, освен ако няма приличен град, от който да действа. Нещо като гайдаря, на когото му трябва да го издържа един хубав град, та той да може да застане на скалите и да свири.
— Гайдар? — попитах аз.
— О, моля те, не започвай и с него — обади се Тиа и вдигна ръка към главата си.
— Гайдар — повтори Коуди.
Гледах го озадачено.
— Не си чувал за гайдите? — поинтересува се Коуди с втрещен тон. — Та те са толкова шотландски, колкото поличките и червените косми под мишниците.
— Ъъъ… бла? — произнесох аз.
— Това е — заключи Коуди. — Стоманеното сърце трябва да падне, за да можем отново да образоваме децата както трябва. Това е посегателство върху достойнството на моята родина.
— Чудесно — обобщи Проф. — Радвам се, че вече имаме подходящата мотивация.
Той лениво потропа по бюрото.
— Притеснен си — отсъди Тиа. Явно познаваше Проф доста добре.
— Все повече се приближаваме към конфронтацията. Продължим ли така, ще изкараме Стоманеното сърце, но няма да можем да се бием с него.
Хората на бюрото се умълчаха. Вдигнах поглед и загледах високия таван; стерилните бели лампи из залата не светеха достатъчно, за да достигнат и до най-отдалечените ъгли. В това помещение беше студено и тихо.