— Кой е последният момент, в който можем да се измъкнем?
— Така — започна Проф. — Можем да го изкараме за конфронтация със Светлина, а после да не се появим.
— Това може да се окаже хубав сам по себе си майтап — отбеляза Коуди. — Съмнявам се, че на Стоманеното сърце кой знае колко често му връзват тенекия.
— Ще реагира зле на такова излагане — продължи Проф. — Точно сега ние, Възмездителите, сме трън в очите му — ние сме неприятност. Нанесли сме три удара в този град и не сме убивали никого, който да е жизненоважен за организацията му. Избягаме ли, наяве ще излезе това, което сме вършили. Ейбрахам и аз оставяме доказателства, които ще потвърдят, че ние сме зад това — този е единственият начин да гарантираме, че нашата победа, ако такава има, няма да бъде приписана на някой Епичен, а на обикновени хора.
— Тоест, ако избягаме… — рече Коуди.
— Стоманеното сърце ще знае, че Светлина е бил измислица и че Възмездителите са търсили начин да го убият — каза Тиа.
— Е — отговори Коуди — повечето Епични вече искат да убият повечето от нас. Тъй че може би нищо няма да се промени.
— Сега ще е по-лошо — обадих се аз, все още загледан в тавана. — Той уби спасителните работници, Коуди. Параноичен е. Открие ли какво сме готвили, ще ни погне здраво. Мисълта, че сме опитали да се доберем до него… че сме проучвали слабостите му… няма просто да го приеме и да седи.
Сенките помръднаха, аз свалих поглед и видях Ейбрахам да влиза в кабинката ни.
— Проф, помоли ме да те предупредя, щом часът настъпи.
Проф провери мобилния си и кимна.
— Трябва да се връщаме обратно в скривалището. Всеки да взема една торба и да я пълни с намерените неща. Ще ги сортираме по-нататък в по-безопасна среда.
Станахме от столовете си, а Коуди потупа по главата мъртвия и замръзнал в стоманата клиент на банката, стоварил се до стената на тази стаичка. Докато излизаха, Ейбрахам постави нещо на бюрото.
— За теб.
Пистолет.
— Не съм добър с…
Спрях. Изглеждаше ми познат. Пистолетът… който баща ми взе.
— Намерих го в отломките до баща ти — обясни ми Ейбрахам. — Трансферсията е превърнала дръжката в метал, но повечето от частите са си били от хубава стомана. Махнах магазина и почистих патронника, а плъзгачът и спусъкът още си работят, както се очаква. Не бих му се доверил, преди да му направя пълно прострелване в базата, но има големи изгледи все още да стреля надеждно.
Взех пистолета. Това оръжие уби баща ми. Струваше ми се нередно да го държа.
Доколкото знаех обаче, това бе и единственото оръжие, наранило Стоманеното сърце.
— Не знаем дали нещо, свързано с оръжието, е направило възможно Стоманеното сърце да бъде ранен — продължи Ейбрахам. — Стори ми се, че ще си струва да го изровя. Ще го разглобя, ще го почистя за теб и ще проверя патроните. Може все още да ги бива, при все че е вероятно да се наложи да сменим барута, ако гилзите не са го изолирали от трансферсията. Ако всичко е наред, можеш да го носиш. Ако ти се предостави възможност, можеш да опиташ да го застреляш с него.
Кимнах в знак на благодарност, после изтичах да взема една торба и да изнеса моята част от намереното от нас.
— Звукът на гайдата е най-величественият звук, който сте чували — обясни Коуди с бурни жестове, докато вървяхме по коридора към укритието. — Мелодично съчетание от сила, крехкост и чудо.
— Звучи като натъпкани в миксера умиращи котки — каза ми Тиа.
Коуди погледна тъжно.
— Да, и прелестна е тази мелодия, девойко.
— Чакай малко — спрях го аз и вдигнах пръст. — Тези гайди. За да бъдат направени… ти какво каза? Само трябвало да убиеш някой мъничък дракон, а те били напълно истински и въобще не били митологични — и до днес живеели в Шотландските планини.
— Да — потвърди Коуди. — Важното е да намериш някой малък. Големите са твърде опасни, нали така, а и от пикочния им мехур не можеш да направиш добра гайда. Но трябва ти да го убиеш, разбираш ли. Гайдарят трябва да е убил своя дракон. Това е част от обичая.
— След това — продължих аз — трябвало да отрежеш пикочния мехур и да поставиш… какво беше?
— Резбовани рога от еднорог, за да направиш свирките — каза Коуди. — Имам предвид, можеш да използваш нещо по-малко недостъпно, като слонова кост. Но ако ще бъдеш пурист, трябва да са рога от еднорог.
— Възхитително — изкоментира Тиа.
— Величествена дума — рече Коуди. — Разбира се, тя е шотландска. Идва от деликатността, на която се възхищаваме; в нея сричката Дел идва от Дал Риата, древното и могъщо кралство от шотландските легенди. Да, мисля, че една от великите песни за гайда е от онова време. Abharsair e d’a chois e na Dun Eideann.