— Бяха малки! — възразих аз, преметнах през рамо торбата и се завтекох към машината на Коуди. — А и бях доста напрегнат!
— Вярно? — попита Меган. — Колкото сме ние сега?
Запънах се. Ха сега. Сам си го докарах, нали?
Коуди и Ейбрахам запалиха моторите си. Имаше само три каски. Не поисках — надявах се якето ми да е достатъчно.
Преди да достигна Коуди, чух тупкащите звуци на хеликоптер над себе си. От една от преките излезе брониран микробус на Правоприлагането; в картечния купол на покрива имаше човек. Той откри огън.
— Злочестие! — каза Коуди и бързо подкара мотоциклета си, докато куршумите се забиваха в земята около него. Върнах се при останките на нашия микробус.
— Скачай — изкрещя ми Меган; тя беше най-близко. — Сега!
Наведох се и изтърчах до мотора ѝ, хвърлих се зад нея и я стиснах през кръста, докато тя подгряваше двигателя. Изнесохме се и полетяхме по тясна уличка, тъкмо когато моторите на Правоприлагането се появиха с рев от друга пряка.
Изгубихме Коуди и Ейбрахам мигновено. Бях прегърнал плътно Меган — признавам си, че ми се щеше да можех да го направя при по-нормални обстоятелства. Чантата на Коуди ме удряше по гърба.
Оставих си пушката в буса, досетих се и ми стана чоглаво. Не бях обърнал внимание в паниката си да взема торбата на Коуди и да се добера до някой мотор.
Почувствах се ужасно, все едно съм изоставил приятел.
Изхвърчахме от уличката, Меган сви по някаква тъмна градска улица и увеличи скоростта ни до невероятна степен. Вятърът духаше в лицето ми така силно, че трябваше да се сниша зад гърба ѝ.
— Къде отиваме? — извиках аз.
За щастие все още разполагахме с мобилните телефони и безжичните устройства. Не можех да я чуя по естествения начин, но гласът ѝ прозвуча в ухото ми.
— Имаме план! Пръсваме се в различни посоки и се събираме!
— Само дето вървиш в грешната посока — ядосано се обади Тиа. — Ейбрахам също!
— Къде е лимузината? — попита Ейбрахам; дори и с гласа му в ухото ми, трудно беше да го чуя през вятъра.
— Забравете лимузината — нареди Проф.
— Все още мога да се добера до Конфлукс — възрази Ейбрахам.
— Няма значение — продължи Проф.
— Но…
— Приключи — с рязък глас каза Проф. — Ние избягахме.
Избягахме.
Меган мина през бабунка, аз се раздрусах, но не се пусках. Щом разбрах какво има Проф предвид, главата ми се замая. Епичен, който наистина иска да победи Стоманеното сърце, не би избягал от Правоприлагането; би трябвало да може самичък да се оправи с няколко взвода от тях.
Побягвайки, ние показахме какви сме в действителност. Стоманеното сърце вече нямаше да застане лично срещу нас.
— Тогава искам да направя нещо — каза Ейбрахам — да го ударя, преди да се изнесем от града. Половината от Правоприлагането ще върви по петите ни. Лимузината е неохранявана, а аз имам няколко гранати.
— Джон, нека опита — намеси се Тиа. — Това така и така е провал. Поне можем да го направим да излезе скъпо на Стоманеното сърце.
Уличните лампи се бяха слели в петно. Можех да чуя моторите зад нас и рискувах да погледна през рамо. Злочестие!, рекох си аз. Бяха близо, а фаровете им осветяваха улицата.
— Въобще няма да го направиш — обясни Проф на Ейбрахам. — Правоприлагането е след теб.
— Ще ги отклоним от него — намесих се аз.
— Стой — прекъсна ме Меган. — Ние ще направим какво?
— Благодаря — рече Ейбрахам. — Срещаме се на Четвърта и „Нодел“; опитайте да отклоните вниманието от мен.
Меган опита да се обърне и да ме изгледа убийствено през отвора на каската си.
— Продължавай да караш! — настоятелно ѝ казах аз.
— Слонце — отговори тя и взе следващия завой. Без да намали скоростта.
Изкрещях, сигурен, че сме мъртви. Машината слезе почти успоредно на земята и се плъзна покрай уличното платно, но граватониците отстрани засияха ярко и не ни оставиха да се преобърнем. Отчасти остъргахме, отчасти завихме покрай ъгъла, сякаш бяхме привързани за него.
Изправихме се и писъкът ми замря.
Зад нас гръмна взрив и стоманената улица се разтресе. Погледнах през рамо и вятърът шибна косата ми. Един от черните мотоциклети на Правоприлагането не бе успял да вземе бързо завоя и сега беше димяща развалина, забита в стената на стоманена сграда. Граватониката им май не беше добра като нашата, ако въобще имаха такава.
— Колко са? — попита Меган.
— Сега са трима. Не, стой, има още двама. Петима. Искри!