— Чудесно — измърмори Меган. — И как точно очакваш да отклоним огъня от Ейбрахам?
— Не знам. Импровизирай!
— Поставят барикади на близките улици — предупреди ни Тиа. — Джон, хеликоптер на Седемнадесета.
— Отивам натам.
— Какво правиш? — попитах аз.
— Опитвам да ви опазя живи, хлапета — отговори Проф.
— Искри — изруга Коуди. — Барикада на Осма. Минавам по уличката към „Марстън“.
— Не — предупреди го Тиа. — Опитват да те заставят да минеш оттам. Завий назад. Можеш да се измъкнеш към подземните улици по „Моултън“.
— Добре — отвърна Коуди.
Меган и аз излетяхме на широк път и секунда по-късно моторът на Ейбрахам обърса уличното платно от една пряка пред нас, почти паралелно на повърхността; граватониците не му дадоха да се преобърне. Беше впечатляващо; машината, обърната почти изцяло на едната си страна, колелата се въртят, а изотдолу извират искри. Граватоничните механизми убиваха инерцията, тъй че колелата можеха да се захванат за пътя и моторът да се изправи, но само след продължително плъзгане на една страна.
Обзалагам се, че мога да карам едно от тези чудеса, казах си аз. Не изглежда толкова трудно. Като да се подхлъзнеш на бананова кора при завой със скорост сто двадесет и осем километра в час. Фасулска работа.
Хвърлих поглед през рамо. Зад нас имаше поне дузина черни мотори, въпреки че се движехме твърде бързо, за да опитват да стрелят по нас. Всички трябваше да се съсредоточим върху шофирането. Може би това беше основната причина да се кара толкова бързо.
— Бронирана машина! — извика Тиа. — Право пред вас!
Едва можахме да реагираме, когато гигантска желязна машинария на два крака, четири метра и половина висока, изтрополя на улицата и откри огън с двете си ротативни оръдия. Куршумите удариха стената на стоманената сграда до нас и образуваха облак от искри. Държах главата ниско, а челюстта стисната, докато Меган натисна някаква ръчка по мотора и ни свали в дълго граватонично пързаляне, почти успоредно на настилката, за да минем под куршумите.
Вятърът ми сваляше якето, искрите ме заслепяваха. Едва можах да различа двата грамадни стоманени крака от двете ни страни, когато се шмугнахме между краката на машината. Меган изправи мотора с широко завъртане, щом свихме зад един ъгъл. Ейбрахам заобиколи бронираната машина, но моторът му изпускаше дим.
— Ударен съм — обясни той.
— Добре ли си? — разтревожено попита Тиа.
— Якето ме запази цял — измърмори Ейбрахам.
— Меган — тихо се обадих аз. — Той не изглежда добре.
Ейбрахам се забавяше и се държеше с една ръка за страната.
Тя го погледна, после бързо се обърна към улицата.
— Ейбрахам, като вземем следващия завой, искам да влезеш веднага в първата уличка. Ония са достатъчно назад от нас и може и да не видят. Аз ще продължа направо и ще ги привлека.
— Ще се запитат къде съм отишъл — възрази Ейбрахам. — Това…
— Направи го! — рязко каза Меган.
Той не спори повече. Взехме следващия ъгъл, но трябваше да забавим, за да не изпреварим Ейбрахам. Виждах, че от него капе кръв, а моторът му е обсипан с дупки от куршуми. Беше си чудо, че още се движи.
Като завихме, Ейбрахам сви и се стрелна надясно. Меган шибна мотора си и вятърът стана на вой, докато фучахме по тъмната улица. Рискувах да погледна назад и почти изпуснах чантата на Коуди, която се смъкна от рамото ми. За момент трябваше да отделя едната си ръка от Меган и да задържа чантата, от което загубих равновесие и за малко да се изтъркалям на улицата.
— Внимавай — каза ми Меган и изруга.
— Дадено — смутено ѝ отвърнах аз. В този объркан миг ми се стори, че видях друг зелен мотор като нашия да ни следва плътно.
Отново погледнах. Моторите на Правоприлагането явно бяха захапали стръвта и вървяха след нас, а не след Ейбрахам. Фаровете им създаваха светлинна вълна на улицата, а каските им отразяваха лампите. Нямаше и следа от призрачния мотор, който ми се стори да съм видял.
— Искри — включи се Тиа. — Меган, издигат блокади навсякъде около вас, особено на местата, които водят към подземните улици. Явно са се досетили, че там ще опитаме да избягаме.
В далечината видях блясъка на експлозия в небето и още един хеликоптер започна да изпуска дим. Друг обаче се насочваше към нас — черна фигура с проблясващи светлинки на фона на тъмното небе.
Меган увеличи скоростта.
— Меган? — попита Тиа; гласът ѝ беше пронизан от напрежение. — Насочила си се право към блокадата.
Меган не отговори. Както я бях обгърнал, можех да усетя как тялото ѝ става все по-твърдо. Наведе се напред и от нея сякаш се понесе сила.