Докато яздеха в лятната нощ към къщи, Лавранс припомни на дъщеря си:
— Синовете на Аудхил казвали молитвите, които научили от майка си. Не споменавали името Господне и името Христово, но „Отче наш“ и „Вярвам“ звучали ето така в устата им: „Вярвам в един Бог Отец Вседържител и в Сина Божий, Единородния, и в Духа Светаго, Животворящия.“ Изричали и молитвата към Света Богородица: „Благословена си Ти между жените и благословен е плодът на Твоята утроба, защото си родила Спасителя на нашите души.“
Кристин се вгледа плахо в изпосталялото, загрубяло лице на баща си. В светлата лятна нощ то й се стори изтерзано от грижи и размисли. Никога не бе виждала баща си толкова измъчен.
— Никога не си ми разказвал това, татко — промълви тя.
— Не съм ли? Сигурно съм те мислел за много млада и съм се опасявал историята да не събуди твърде непосилни за теб тревоги. Според отец Айрик в посланията на апостол Павел пише: не само човешкият свят стене от болка…
Един ден, седнала най-горе на външните стълби към голямата стая, Кристин шиеше. Симон се появи на кон в двора и спря точно под нея, но не я видя. Родителите й излязоха да го посрещнат. Той отказа да влезе. Рамборг го помолила да се отбие в „Йорун“, ако минава от там, и да попита домашните за любимата й овца в кошарата. Ако Лавранс и Рагнфрид още не са я изпратили през планината, Рамборг искала Симон да й я заведе.
Кристин чу как баща й се почеса по главата и се засмя гневно. Призна, че се е надявал Рамборг да забрави за овцата си, защото се случила злополука. Лавранс дал на двамата си големи внуци по една малка брадва. Първата им работа била да пребият клетото животно.
Симон се засмя добродушно:
— Ах тези палавници от „Хюсабю“! Големи разбойници се извъдиха!
Кристин се втурна надолу по стълбите и отвърза сребърната ножица от колана си.
— Дай я на Рамборг в замяна на убитата овца. Зная, че си я беше харесала от малка. Никой няма да злослови за моите синове — разпалено извика тя, но изведнъж млъкна, защото прочете неодобрение и изненада по лицата на родителите си.
Симон не взе ножицата. Смути се леко. Същевременно забеляза Бьоргюлф, препусна към него, наведе се и вдигна момчето на седлото при себе си.
— Значи плячкосваш селата ни, а, храбрецо? Сега си мой пленник, а утре родителите ти ще дойдат у нас да се споразумеем за откупа.
Симон махна за поздрав и отпраши с момчето на коня. Бьоргюлф се заливаше от смях и риташе в ръцете му. Симон се сприятели бързо със синовете на Кристин. Тя помнеше, че мъжът умее да забавлява деца още от млад. Като малки сестрите й го обожаваха. В душата й се надигна неочакван гняв, задето Симон обича малчуганите и с охота се включва в игрите им, а нейният съпруг не понася детска глъч.
На следващия ден, когато гостуваха във „Формо“, Кристин научи, че Рамборг не останала много доволна от доведения пленник на Симон.
— Самата тя е още дете, не можем да очакваме от нея да мисли за деца — обясни Рагнфрид. — Нещата ще се променят, като поотрасне.
— Вярно, вярно — съгласи се Симон.
Двамата с Рагнфрид се спогледаха с лека усмивка. „Хм“, помисли си Кристин, „минаха вече два месеца от сватбата им“.
Кристин не можеше да си намери място от притеснение и безпокойство, затова изливаше гнева си върху Ерлен. Доволен от престоя им в „Йорун“, Ерлен оценяваше гостоприемството на домакините по достойнство. Разбираше се отлично с Рагнфрид, а и Лавранс показваше открито колко харесва зет си. Болезнено чувствителната, наблюдателна Кристин обаче долавяше и нещо друго. В благоразположението на баща й към Ерлен прозираше присъщото му благосклонно снизхождение, което Лавранс изпитваше към съществата, неспособни да се справят с живота си. Любвеобилното му отношение към другия му зет беше по-различно. Към Симон се отнасяше като към приятел и другар. Въпреки че Ерлен беше по-възрастен от Симон, Лавранс и съпругът на Рамборг разговаряха на „ти“, а Ерлен се обръщаше към тъста си на „ви“, защото Лавранс така и не предложи да променят това.
Симон и Ерлен се спогаждаха, но не търсеха компанията си. Кристин не успя да се отърси от спотаената си боязън към Симон Андресьон: той стана свидетел на позора й, а още по-лошото беше, че онази вечер той напусна хана на Флюга с гордо вдигнато чело, докато Ерлен потъна вдън земя от срам. Кристин беснееше от ярост, защото Ерлен съумя да забрави и тази случка, и се държеше с него заядливо. Ако Ерлен понасяше хапливите й забележки спокойно и добродушно, Кристин се дразнеше, че не приема думите й насериозно. Друг път търпението му бързо се изчерпваше и той ставаше свадлив, тогава тя отговаряше язвително и хладно.