— Нямате и близки роднини по майчина линия, доколкото съм запознат — отвърна Ерлинг, без да издаде чувствата си.
— Така е. Живи са само внуците на дядовата ми сестра. Сигюр Лудинсьон имаше само две дъщери. И мама, и леля починали при първото си раждане. Детето на леля я последвало в гроба.
Помълчаха малко.
— Такива като Ерлен са най-опасни — обади се Ерлинг. — Опитват се да мислят малко по-далеч от носа си, но мисълта им не притежава достатъчно размах. Ерлен напомня на мързеливо хлапе — в раздразнението си Ерлинг започна да върти чашата с вино над масата. — Има доста качества, нали? И е от добро потекло, и притежава смелост. Но той никога не издържа да изслуша достатъчно по даден въпрос, та да го прозре изцяло. А ако изтърпи да изслуша някого, още преди края вече забравя за какво са говорили в началото.
Лавранс плъзна поглед към събеседника си. Ерлинг беше много остарял след последната им среща. Изглеждаше изтощен, капнал от умора и тялото му сякаш се бе смалило. Изящните му, ясни черти се бяха свили върху пепелявата му кожа. Ерлинг открай време имаше нездрав тен. Лавранс усещаше инстинктивно, че този почтен и умен рицар, готов да служи предано на короната, без да щади сили, създава впечатление за твърде дребен в много отношения човек и това му пречи да излезе на преден план. Ако Ерлинг се извисяваше с една глава над сегашния си ръст, лесно би си спечелил повече привърженици.
— Дори Кнют да кове пъклени планове за короната, все пак има достатъчно акъл и осъзнава, че не може да извлече голяма полза от Ерлен в задкулисните си игри.
— Изпитвате симпатия към зет си, Лавранс — почти ядосано отбеляза събеседникът му. — Честно казано, нямате много причини да го обичате…
Лавранс разтриваше с пръст капка разлято вино върху масата. Ерлинг забеляза колко хлабаво се поклащат пръстените на ръцете му.
— А вие имате ли причини да го харесвате? — погледна го Лавранс с присъщата си лека усмивка. — Така или иначе ми се струва, че и вие му симпатизирате!
— Да, да. Един Господ знае защо… Но можете спокойно да си заложите главата: в ума на Кнют се въртят какви ли не коварни планове. Неговият син е внук на крал Хокон.
— Дори и Ерлен би следвало да се досеща, че бащата на детето е твърде широкоплещест, та малкият чуждестранен благородник да излезе от сянката му. А майката настрои целокупния норвежки народ срещу себе си, като реши да се омъжи за Порше.
Не след дълго Ерлинг Видкюнсьон си препаса меча, а Лавранс учтиво откачи връхната дреха на госта от куката и понечи да му помогне да я облече, но внезапно залитна и едва не падна възнак. Ерлийг го улови и с мъка отнесе едрия мъж до леглото. Устните на Лавранс побеляха и посиняха. Все пак определено не получаваше удар. Крайниците му омекнаха и се отпуснаха. Ерлинг се втурна да събуди монаха — съдържател на хана.
Когато дойде в съзнание, Лавранс се смути от проявената слабост. Обясни, че от време на време получава такива пристъпи на омаломощение, откакто преди две години ходил на лов за елени и се изгубил в снежна виелица. Явно така става, та човек да разбере, че младостта му си е отишла от тялото, усмихна се гузно той.
Ерлинг изчака монахът да му пусне кръв, въпреки увещанията на Лавранс да не се притеснява за него, а да си ляга, защото утре му предстои ранно ставане.
Луната блестеше високо над скалите на сушата, а водата чернееше под тях. Във фиорда обаче светлината струеше като поток от сребърни снежинки. От капаците на къщите не се виждаше дим. Лунната светлина хвърляше слаби отблясъци върху тревата по покривите. По единствената къса улица в града не се мяркаше жива душа. Единствен Ерлинг крачеше забързано към кралския дом, където бе отседнал. В полумрака фигурата му, загърната грижливо в широка дреха, изглеждаше странно крехка и дребна. Той потрепери от студ. Неколцина сънливи слуги, останали будни, за да го дочакат, се приближиха до него със светилник. Пое го и ги изпрати да си лягат. Отново потрепери, докато се изкачваше по стълбите към спалнята си.
7.
Малко след празника на свети Вартоломей Кристин се отправи към „Хюсабю“ заедно с голямата си свита от деца, слуги и провизии. Лавранс я придружи до Йердшин.
Сутринта, когато той се канеше да се прибира в „Йорун“, баща и дъщеря излязоха на двора да поговорят. В планината грееше ярко слънце. Блатата червенееха, а жълти нискостеблени брези покриваха хълмовете. В равнината водата искреше и отново потъмняваше, когато едрите, лъскави облаци я затулеха със сенките си. Те ту се издигаха, ту се снижаваха между далечни клисури и падини сред безбройните сиви била и върхове, покрити с остатъци от току–що паднал сняг и стари преспи, които стесняваха изгледа към хоризонта. А малките, сиво-зелени ечемичени ниви, прилежащи към къщата за отдих, се намираха в странен контраст със света на планината, блеснал в багрите на есента.