Духаше силен, пронизващ вятър. Лавранс нахлузи на главата на Кристин качулката, която досега висеше върху раменете й, и приглади гънките на ленената й забрадка.
— Виждаш ми се по-бледа и отслабнала в лице — отбеляза той. — Нима не се грижихме за теб като добри домакини, Кристин?
— Напротив, напротив. Не е това…
— Освен това пътуването с всички деца сигурно те изморява — предположи баща й.
— Да, но бузите ми са бледи не заради тях — отвърна тя и по лицето й пробяга усмивка.
Баща й я погледна изплашено и въпросително, а тя кимна и отново се усмихна. Лавранс отмести очи, но след малко попита:
— Доколкото разбирам, май, скоро няма да ни гостуваш в долината.
— Този път едва ли ще минат осем години до следващото ми идване — увери го тя, но забеляза изражението му. — Татко, о, татко!
— Шшт, недей, дъще — успокои я той и неволно обгърна раменете й с ръка, за да й попречи да се хвърли в обятията му. — Недей, Кристин…
Яавранс я хвана за ръка и я поведе нататък. Бяха се отдалечили от къщите и вече крачеха по пътечка през жълтата брезова гора, без да осъзнават накъде са тръгнали. Баща й прескочи малко поточе, което прорязваше пътечката, а после й подаде ръка.
Дори това незначително движение сякаш издаде физическата му немощ. Досега Кристин си бе затваряла очите пред действителността. Лавранс вече не скачаше от седлото с предишната пъргавина, не тичаше по стълбите, не вдигаше тежки предмети, както едно време. Движеше се по-вдървено и предпазливо, сякаш в тялото му дремеше болежка и той внимаваше да не я събуди. Вените на шията му се издуваха видимо от пулсиращата в тях кръв, когато се връщаше от езда. Понякога кожата под очите му изглеждаше подпухнала и отекла. Една сутрин Кристин влезе в стаята и завари баща си, полуразсъблечен върху леглото, с опрени в таблата крака, а майка й разтриваше глезените му.
— Ако жалиш за всеки човек, когото старостта поваля, скърбите ти няма да имат край, дете мое — отбеляза той със спокоен, равен глас. — Синовете ти са вече големи, Кристин. Едва ли ти идва като гръм от ясно небе, че баща ти остарява. Дори и когато се сбогувах с теб на младини, пак не знаех дали ни е писано да се видим отново на този свят. Но може и да доживея до старини. Ще бъде, както рече Бог, Кристин.
— Болен ли си, татко? — попита беззвучно тя.
— Е, с годините човек го налягат разни болежки — небрежно отвърна той.
— Не си стар, татко, едва на петдесет и две години си.
— Моят баща не доживя до тази възраст. Ела, седни при мен.
Под отвесната скала, наклонена над поточето, се образуваше ниска, обрасла с трева тераса. Лавранс откопча връхната си дреха, сгъна я и подкани дъщеря си да се настанят върху нея. Поточето бълбукаше и клокочеше над камъчетата пред тях, и подмяташе леко потопена във водата върбова клонка. Лавранс седеше, а погледът му се рееше в далечината към синкавобелите планини отвъд платото, обагрено в есенни цветове.
— Трепериш от студ, татко. Вземи палтото ми.
Тя го разкопча, а Лавранс придърпа малко от него върху рамената си, та и двамата да се покрият. Прегърна дъщеря си през кръста.
— Сама знаеш, Кристин, колко неразумно е човек да оплаква смъртта на близък. Сигурно си чувала да казват: по-добре да бъдеш при Бог, отколкото при мен. Аз се уповавам изцяло на Божието милосърдие. Времето, през което двама другари са разделени, не е чак толкова дълго. Струва ти се дълго, докато си млад, но ти имаш деца и съпруг. Когато станеш на моите години, ще изпитваш чувството, че вчера си се видяла нас, починалите ти близки, и ще се питаш наистина ли са изминали толкова много години. Сякаш до съвсем скоро бях малко момче. А всъщност от твоето детство измина цяла вечност. Някога ти беше малкото ми русо момиче, което ме следваше неотлъчно и любвеобилно. Бог да те възнагради, Кристин, за цялото щастие, с което си ме дарила през всичките тези години.
— А за теб каква награда остана? — свлече се тя пред краката му, хвана китките му и обсипа ръцете му с целувки, докато криеше разплаканото си лице в шепите му. — О, татко, скъпи мой татко, още съвсем млада се погрижих да възнаградя любовта ти с най-горчивата скръб.