— Не, не, детето ми, недей да плачеш — Лавранс я придърпа към себе си и я сложи да седне до него. — Кристин, през последните години си ми доставяла много радост. Отгледа красиви и способни деца и се превърна в трудолюбива и разумна стопанка. Виждам, че вече си се научила къде да потърсиш помощ, ако изпаднеш в затруднение. Кристин, съкровище мое, недей да плачеш толкова сърцераздирателно. Ще навредиш на малкото същество под сърцето си — прошепна той. — Успокой се!
Но Лавранс не успя да я утеши. Придърпа я на коленете си като едно време, когато тя беше малка. Кристин провеси ръце на шията му и отпусна лице върху рамото му.
— Има нещо, което съм споделил единствено на духовния си пастир. Сега ще ти го кажа. Когато още живеех в „Скуг“ и ме пратиха в кралския двор, ме обзе желание да поема по монашеския път, щом навърша нужните години. Не дадох обет дори пред самия себе си, защото се колебаех искам ли да стана монах. Но докато ловях риба във фиорда Ботн и слушах песента на църковните камбани от Ховедоя, все пак ми се струваше, че най-силно ме тегли натам. Навърших шестнайсет и баща ми поръча на англичанина Ричард от Осло да ми изработи плочеста броня от испански метални пластини, съдържащи и сребро. Дадоха ми и меч — онзи, дето винаги използвам, — и доспехи за коня. По онова време в страната имаше повече размирици, отколкото през детството ти. Воювахме с Дания и знаех, че съвсем скоро ще ми се отвори възможност да използвам красивото си въоръжение. Сърце не ми даде да ги захвърля… Баща ми не иска най-големият му син да облече монашеско расо, утешавах се аз, а не бива да се противопоставям на волята на родителите си. И така, предпочетох светския живот, а когато той ме подлагаше на изпитания, се стараех да не се оплаквам, защото липсата на доблест би означавало да се жалвам от съдбата, която сам си избрах. С всяка изминала година от съществуването си осъзнавам все по-ясно едно: няма по-достойно занимание за човека, облагодетелстван да усети частица от Божието милосърдие, от това да му служи, да бди и да се моли за душите на онези, чието зрение все още е засенчено от блясъка на земната суета. И въпреки това признавам, мила моя Кристин: би ми било трудно да пожертвам заради Бог живота си, преминал по тези земи в светски грижи и земни радости, заедно с майка ти неотлъчно до мен и с децата ни. Реши ли да създаде поколение, налага се човек да търпи пронизващата болка в сърцето, когато се случи да изгуби рожбите си или животът да ги сломи с несретите си. Бог им е дал душите, той е техен господар, а не аз…
Ридания разтърсиха тялото на Кристин. Баща й я залюля като невръстно дете на коленете си.
— Като млад съм оставал сляп за много неща. Татко обичаше и Осмюн, но не както мен. Обожаваше ме заради любовта към майка ми, която никога не забрави. Ожени се повторно за Инга, но само заради желанието на баща си. Сега ми се иска да можех да срещна мащехата си и да я помоля за прошка, задето не оцених подобаващо добротата й.
— Нали си ми казвал, че мащехата ти нито ти е навредила, нито ти е помогнала — през сълзи промълви Кристин.
— Бог да ми е на помощ. Тогава нищо не разбирах от живота. Днес ми се струва подвиг, дето не ме е намразила и не ми е казала лоша дума. Ти как би постъпила, Кристин, ако непрекъснато облагодетелстват заварения ти син за сметка на родното ти дете?
Кристин се поуспокои. Лежеше с обърнато нагоре лице, загледана в скалистия пейзаж. Група сиво-сини облаци закри слънцето. Няколко златисти лъча пробиха покривката и проблеснаха ярко във водата на потока.
Кристин отново избухна в сълзи.
— О, татко, скъпи татко, нима никога повече няма да те видя жив?
— Бог да те поживи, Кристин. В уречения ден всички ние, които сме били близки и сродни души, ще се намерим, чедо. Исус Христос, Пречистата Дева, свети Улав и свети Томас ще те пазят навеки от злото — Лавранс задържа лицето й между дланите си и я целуна по устата. — Дано Господ те осени с милостта си, показва ти правия път на този свят и те поведе към светлината на отвъдния…
Няколко часа по-късно Лавранс Бьоргюлфсьон пое към „Йорун“ на коня си, а дъщеря му вървеше пеш до него. Слугата на баща й избърза малко по-напред, но яздеше много бавно. Цяло мъчение беше да гледа подпухналото й от плач унило лице. Преди това, през деня, Кристин седя така и на трапезата, потънала в отчаяние, докато Лавранс се хранеше с децата и разговаряше с тях. Тогава се смееше и ги взе едно след друго на коленете си.