— Кристин, недей повече да тъжиш за онова, което си ми причинила — настоя Лавранс. — Но запомни прегрешенията си. Някой ден децата ти ще пораснат и ще ти се струва, че не се държат с теб и с баща си, както подобава. Не забравяй и какво ти разказах за младостта си. Виждам колко непоколебима обич изпитваш към синовете си, но ти си склонна да ставаш най-опърничава, когато обичаш най-силно. А в малките смелчаци дреме доста своенравие — додаде той с лека усмивка.
Лавранс я помоли да се връща.
— Не искам да се отдалечаваш повече от къщите сама.
Стигнаха до верига от възвишения. В подножията им растяха брезови гори, а скатовете им бяха целите в чукари.
Кристин се вкопчи в краката на баща си, втъкани в стремената. Започна да дърпа с пръсти дрехите, ръцете му, седлото, да скубе врата и гърба на коня, да търка глава в добичето и да плаче, разтърсвана от жаловити стенания. Сърцето на Лавранс щеше да се пръсне от мъка, задето дъщеря му страда така жестоко. Скочи от коня и прегърна Кристин. Притисна я в обятията си за последен път. Прекръсти я няколко пъти и я предаде в ръцете на Бог и на светците. Помоли я да го пусне.
Двамата се сбогуваха и всеки пое по своя път, но когато Лавранс се отдалечи на известно разстояние, Кристин забеляза, че конят се движи бавно. Лавранс явно плачеше, разстроен от раздялата.
Втурна се като побесняла към брезовата гора и започна да се катери по покрития със златисти лишеи хълм, но той беше каменист и трудно проходим. Възвишението се оказа по-високо, отколкото предполагаше. Най-сетне все пак успя да се покатери на върха. Лавранс обаче не се виждаше вече. Кристин се просна върху мъха и мечото грозде, растящи по билото на възвишението, и се разрида, захлупила лице в ръцете си.
Лавранс Бьоргюлфсьон се прибра в „Йорун“ късно вечерта. През тялото му премина приятна топлина, когато забеляза, че в стаята с огнището все още го чакат будни хора. Зад съвсем малкото стъклено прозорче откъм чардака се поклащаха леко искрите на огъня. В тази къща Лавранс усещаше най-осезаемо уюта на дома.
Рагнфрид седеше сама, наведена над ръкоделието си. Пред нея, на масата, гореше голяма лоена свещ, поставена върху месингов свещник. Щом Лавранс прекрачи прага, стопанката мигом стана, поздрави го с добра вечер, хвърли още цепеници в огнището и отиде да донесе храна и пиво. Изпратила отдавна слугините да спят: денят им преминал в усилен труд, но успели да опекат достатъчно ечемичен хляб, та да им стигне до Коледа. Пол и Гюнстайн поели към планината да събират мъх. Като отворили дума за мъха, Лавранс коя зимна дреха предпочитал — тъканата, боядисаната, или пиреново зелената? Вчера идвал Орм от „Муар“ и пожелал да вземе няколко кожени ремъка. Избрал онези, дето висели най-отпред в бараката, и помолил да му ги подарят. Дъщеря му се чувствала по-добре. Раната на крака й почти заздравяла.
Лавранс кимаше с разбиране и отговаряше охотно на съпругата си, докато двамата със слугата му вечеряха. Стопанинът се нахрани доста бързо. Изправи се, избърса ножа си о задната част на бедрото и вдигна кълбо прежда, оставено до Рагнфрид. Преждата бе навита около пръчка с две резбовани птици в двата края. Част от задницата на едната птица беше почти отчупена. Лавранс махна парчето и я оформи наново, този път я направи по-плоска. Преди доста години бе изработил цял куп такива пръчки за прежда, та да служат на жена му.
— Ти ли ще ги шиеш? — попита той и погледна въпросително ръкоделието й.
Рагнфрид кърпеше кожените му панталони, износени между краката, където платът се търка в седлото.
— Тази работа е тежка за твоите пръсти, Рагнфрид.
— Е, няма нищо, няма нищо — отвърна тя, долепи кожените кръпки до дрехата и започна да ги дупчи с шилото.
Слугата им пожела лека нощ и излезе. Двамата съпрузи останаха сами. Лавранс застана до огнището, за да се стопли. Качи единия си крак на ръба му и се хвана за пръчката, с която отваряха капака на тавана. Рагнфрид го погледна крадешком. Забеляза, че на ръката му липсва малкият пръстен с рубините — венчалната халка на майка му.
— Да, подарих го на Кристин — отговори Лавранс на безмълвния й въпрос. — Винаги е бил наречен на нея. Помислих си: защо да не й го дам още сега.
И Лавранс, и Рагнфрид смятаха, че е дошло време за лягане, но той не помръдна от мястото си, а тя продължаваше да шие. Размениха две-три думи за пътуването на Кристин, за селскостопанската работа в имението, за Рамборг и Симон. После отново единодушно решиха да си лягат, но пак не го направиха.