Лавранс свали знатния пръстен с камък в синьо и бяло от дясната си ръка и пристъпи към съпругата си. Стеснително и боязливо пое ръката й и надяна пръстена. Пробва на кой пръст стои най-добре. В крайна сметка го остави на средния й пръст над венчалната й халка.
— Искам ти да го носиш — прошепна той със сведени клепки.
Рагнфрид стоеше като вцепенена, а по бузите й изби кървава червенина.
— Защо го правиш? — едва успя да промълви тя. — Нима допускаш, че завиждам на родната си дъщеря, задето си й направил подарък?
Лавранс поклати отрицателно глава и се усмихна леко:
— Не. Много добре знаеш защо го правя.
— Споменавал си, че искаш да отнесеш този пръстен в гроба, защото не искаш никой да го носи след смъртта ти.
— Обещай ми никога да не го сваляш от ръката си, Рагнфрид. Не желая никой да го носи след смъртта ти.
— Защо го правиш? — попита отново тя, притаила дъх.
Мъжът се вгледа в лицето й:
— На пролет ще се навършат трийсет и четири години, откакто се врекохме във вечна вярност. Тогава бях невръстен хлапак. През целия си живот на зрял мъж ти бе неотлъчно до мен и ме подкрепяше в добро и зло. Дано Господ поправи грешката ми. По време на съвместния ни живот не проумявах какво непосилно бреме огъва плещите ти. Но сега ми се струва, че винаги съм се радвал на безусловната ти подкрепа. Възможно е да си се чувствала пренебрегната заради силната ми обич към Кристин. Тя беше най-голямото щастие в живота ми и ми причини най-силната горест, но ти си майка на всичките ни рожби. Ще ми бъде най-тежко да се сбогувам с теб, когато си отида. Затова те заклевам да не даваш този пръстен дори на дъщерите ни. Заръчай им да не го свалят от пръста ти. Сигурно ти се струва, че с мен си преживяла повече страдания, отколкото радости. Наистина, с теб сгрешихме някои неща, но според мен винаги сме били предани един на друг. Двамата с теб ще се намерим на оня свят, убеден съм, и грешките вече няма да ни разделят, а Бог ще заздрави и укрепи някогашната ни дружба.
Стопанката повдигна бледото си, набръчкано лице. В големите й, хлътнали в орбитите очи гореше огън, когато погледна мъжа си. Той продължаваше да държи ръката й в своята, леко издигната. Трите пръстена блещукаха, наредени един над друг: най-отдолу годежния, после венчалния, а най-отгоре — подаръка от Лавранс.
Обзе я странно усещане. Спомни си мига, когато той надяна първия пръстен на ръката й. Намираха се пред пръчката, с която отваряха капака на тавана, в стаята в „Сюнбю“. Бащите им присъстваха. Лавранс, бял-червен, с обли бузи, все още дете, пристъпи малко плахо крачка пред баща си.
Втория, венчалния пръстен, Лавранс сложи на ръката й под вещото напътствие на свещеника пред църковната врата в град Гердарюд, в името на триединния Бог.
С този последен подарък Лавранс й се врече безмълвно за пореден път. Когато удари сетният му час и тя се надвеси над бездиханното му тяло, нека знае, че с пръстена той й предава цялата живителна сила, обитавала плътта му от прах и пепел.
В гърдите сърцето й щеше да се пръсне. От него сякаш капеше младата й неукротима кръв. Все още скърбеше скришом за неосъществените си пламенни желания, но в душата й се прокрадна и боязливо щастие: тази нова, бледа, светла любов я отнасяше отвъд границите на земния живот. През непрогледния мрак, който щеше да настъпи, тя съзираше смътно лъчите на друго, по-меко слънце; долавяше аромата на благоуханни треви в градината на края на света…
Лавранс положи ръката на съпругата си в скута й и седна на пейката, малко по-далеч от нея, с гръб към масата и ръка върху плота. Взря се в огъня.
Рагнфрид сложи край на мълчанието, като подхвана тихо и спокойно:
— Мъжо, не съм допускала, че съм ти толкова скъпа.
— Скъпа си ми — отвърна той със същия тон.
Помълчаха отново. Рагнфрид остави ръкоделието си настрани и попита:
— Забрави ли какво ти признах онази нощ?
— Едва ли някой мъж би забравил подобно признание. Не и на този свят. Усещам, че отношенията ни се влошиха, след като научих тази твоя тайна. Бог ми е свидетел, Рагнфрид, мъчех се с всички сили да не издам терзанията си.
— Не знаех, че думите ми са те разстроили.
Лавранс се обърна рязко към съпругата си и я изгледа.
— Вината за обтегнатите ни отношения е моя, Лавранс. Казах си: щом след онази нощ се държиш с мен както преди, явно чувствата ти към мен са още по-слаби, отколкото съм предполагала. Ако бе постъпил другояче; ако се бе превърнал в суров господар, ако дори ме бе ударил веднъж, макар и под влияние на изпития алкохол, тогава вероятно щях да понеса по-леко угризенията на съвестта си. Ти обаче понесе признанието ми доста леко…