— Не се тревожи за мен, мъжо — успокояваше го тя и го хващаше за ръка. — Като се споминеш, ще си почина от тежкия труд.
Преди няколко години Лавранс Бьоргюлфсьон си купи гробно място при братята проповедници в Хамар, а Рагнфрид Иваршдатер щеше да съпроводи дотам тленните му останки и да остане в обителта. Бе решила да си купи издръжка от манастира и да се настани в едно от именията му в града. Първо обаче траурната процесия щеше да отнесе в църквата в Сил ковчега заедно със скъпи дарове за божия дом и за свещениците ведно с жребеца на Лавранс, натоварен с рицарски доспехи и оръжия. Ерлен щеше да плати за тях богат откуп. Според обичая щяха да подарят снаряжението на един от синовете им, най-вероятно на нероденото им дете, ако е момче.
— Кой знае, току–виж някой ден в „Йорун“ се появил друг Лавранс — усмихваше се болният.
Процесията щеше да мине през Гюдбранската долина, да се отбие в няколко църкви и да пренощува там. За тях в завещанието си Лавранс бе предвидил парични дарения и свещи.
Един ден Симон спомена, че тъстът му е получил рани от залежаването и помогна на Рагнфрид да повдигнат болния и да почистят язвите.
Кристин се обезсърчи от завистливата си природа. Не понасяше да вижда как родителите й гласуват на Симон Андресьон такова доверие. В дома на Лавранс и Рагнфрид Симон се радваше на положение, с каквото Ерлен никога не успя да се сдобие. Почти всеки ден Кристин виждаше охранения, жълтеникаво кафяв кон на Симон завързан за оградата на двора. Симон се отбиваше при Лавранс, без да сваля шапката си и връхната си дреха. Нямало да остане дълго. Не след дълго обаче Симон се показваше на вратата и извикваше на слугите все пак да отведат коня му в конюшнята. Посветен в делата на тъста си, Симон му носеше сандъка с писма и вадеше посочените от Лавранс документи, удостоверяващи правото на собственост, и преписи, отменяше Рагнфрид в някои задължения и обсъждаше с иконома хода на селскостопанската работа в имението. Най-много от всичко Кристин искаше баща й да обикне Ерлен, но първия път, когато Лавранс застана на страната на мъжа й, тя постъпи възможно най-несправедливо.
Симон Андресьон тъжеше горчиво, задето съвсем скоро му предстои да се раздели с бащата на съпругата си, но раждането на дъщеря му го изпълваше с щастие. Лавранс и Рагнфрид се интересуваха как е малката Юлвхил и Симон отговаряше на всичките им въпроси, свързани със здравето и растежа на бебето. Завистта отново заглозга сърцето на Кристин. Ерлен никога не бе проявявал такава загриженост към децата им. Същевременно обаче й се струваше малко смешно да слуша как мъж на възрастта на Симон, отдавна преминал първа младост, с пълно, червендалесто лице, говори с удивителна вещина за стомашните колики и апетита на новороденото.
Веднъж Симон я заведе във „Формо“ с шейна, за да види сестра си и племенницата си.
Стопанинът се бе погрижил да преустрои напълно старата черна стая с огнище, където векове наред жените в имението бяха раждали. Изхвърлиха огнището и иззидаха камина, а до нея, на завет, поставиха красиво легло, украсено с дърворезба. На отсрещната стена окачиха изящно изработена икона на Божията Майка, та от леглото да гледат право към нея. Обновиха стаята с дъсчен под и стъклени прозорци, красива дребна покъщнина и нови пейки. Идеята на Симон беше Рамборг да приема гостенките си в тази стая и да си изгради уют според собствените си разбирания. Когато в имението дават гощавка и мъжете се напият, по някое време жените биха могли да потърсят убежище тук, ако компанията не им се нрави.
В чест на гостенката си Рамборг легна в леглото. Беше се издокарала с копринена забрадка и червена риза с бели кожени кантове на гърдите. Облягаше се на обшити с коприна възглавници, а над завивките бе постлано кадифе на цветчета. Пред леглото стоеше люлката на Юлвхил Симонсдатер. Кристин позна старата шведска люлка, която Рамборг Сюнесдатер бе донесла в Норвегия. В нея бяха лежали баща й и дядо й, самата тя и всички деца в семейството на Лавранс и Рагнфрид. Традициите повеляваха Кристин като най-голямата дъщеря да получи люлката в зестра, но никой от родителите й не спомена за семейната реликва, когато тя се омъжи. Кристин се досети, че съвсем умишлено са забравили да й я дадат. Нима не смятаха децата на Ерлен и Кристин достойни да спят в люлката?
След това посещение Кристин не стъпи повече във „Формо“. Оправдаваше се с немощ.
И тя действително се чувстваше болна, но от печал и душевни терзания. Нямаше как да скрие и от себе си, че колкото по-дълго стои в „Йорун“, толкова повече я боли да гледа как баща й непрекъснато търси близостта на съпругата си, преди да удари сетният му час.