Хората винаги изтъкваха съвместния живот на родителите й като образец за почтено и добродетелно семейство, живеещо в разбирателство и съгласие. Но Кристин усещаше, че въпреки хвалбите нещо разделя майка й и баща й. Не можеше да определи обаче каква е тази надвиснала над отношенията им заплаха. Сега нищо не засенчваше сговора помежду им. Те обсъждаха тихо и спокойно предимно ежедневни въпроси, но Кристин долавяше нещо ново в очите и звученето на гласовете им. Дъщерята усещаше с каква тъга баща й преживява отсъствието на майка й от стаята. Понякога самият той я придумваше да си почине малко, но изпадаше в тревожно състояние, докато я очакваше да се върне. А прекрачеше ли Рагнфрид прага на стаята му, по лицето на болния се разливаше щастливо успокоение. Един ден Кристин дочу, че двамата съпрузи говорят за починалите си деца. И двамата изглеждаха щастливи, като ги споменаха. Когато отец Айрик идваше да чете на Лавранс, Рагнфрид седеше неотлъчно до главата на мъжа си, а той хващаше ръката й, преплиташе пръсти с нейните и започваше да си играе с пръстените й.
Кристин беше убедена, че чувствата на баща й към нея не са се променили ни най-малко, но едва сега проумя силата на любовта му към Рагнфрид. Вече разбра каква е разликата между обичта на мъжа към съпругата, с която заедно бяха преживели и добри, и лоши дни, и обичта към детето, споделяло радостите му и отключило най-съкровената нежност в сърцето му. През сълзи Кристин молеше Бог и свети Улав да й помогнат, защото помнеше с колко натежало от скръб сърце се сбогува с баща си през есента в планината и как не искаше това да бъде последният им задушевен разговор.
На четиринайсети април Кристин роди шестия си син и само пет дни след раждането стана от леглото и отиде при баща си. На Лавранс никак не му се понрави, че дъщеря му не пази по-дълго постелята. В дома му не беше прието родилка да се разхожда под открито небе, преди да си е взела очистителната молитва. Помоли я поне да не се показва на двора, когато няма слънце. Рагнфрид изслуша съветите му към дъщеря им.
— Замислих се за нещо, мъжо. Ние, жените в нашето семейство, никога не сме били особено покорни. Най-често сме постъпвали по свое усмотрение.
— А нима ти не си се сещала за това досега? — засмя се Лавранс. — Значи Трун е бил прав. Нали помниш, че ме наричаше мъж под чехъл, задето съм ви позволил да ми се качите на главата?
На следващия църковен празник Рамборг си взе очистителната молитва и дойде в „Йорун“ за пръв път след раждането на дъщеря си. С нея пристигна и Хелга Ролфсдатер. И тя вече беше омъжена. По това време при Лавранс стоеше Ховар Трунсьон от „Сюнбю“. Тримата млади бяха връстници и три години живяха като брат и сестри в „Йорун“. Тогава Ховар, потомък на знатен род и единствен мъж в компанията на двете момичета, се ползваше с привилегията да избира на какво да играят. Сега двете млади, забрадени с бели кърпи невести му дадоха ясно да разбере, че вече са опитни жени с мъже и деца и се разпореждат със свое домакинство, а Ховар е едно незряло и неразумно хлапе. Лавранс дълго се смя на високомерието им.
— Само почакай да си намериш съпруга, синко. Едва тогава ще проумееш от колко малко неща разбираш — пошегува се той, а другите мъже в стаята закимаха одобрително.
Отец Айрик се отбиваше при умиращия всеки ден. Старецът вече не виждаше добре, но четеше на норвежки легендата за сътворението, а евангелията и псалтира на латински без никакво затруднение и без да се запъва, защото знаеше съдържанието на книгите почти наизуст. Преди няколко години Лавранс си купи от град Соста внушителна по размери книга и сега искаше да му почетат от нея. Отец Айрик обаче не виждаше буквите с отслабналото си зрение. Лавранс помоли Кристин да опита. След като посвикна с книгата, тя започна да чете гладко и изразително. Доставяше й огромна радост да изпълни желание на баща си.
В книгата се разправяше за пътя от Страха към Смелостта, от Вярата към Съмнението, от Плътта към Душата. Поместени бяха и няколко легенди за светци, и притчи за хора, отведени още приживе на оня свят, които видели мъченията в преизподнята, изпитанията в чистилището и блаженството на Царството Небесно. Лавранс говореше често за очистителния огън. Очакваше съвсем скоро да се потопи в него, но не се боеше. Надяваше се молитвите, отправени за него от приятели и свещеници, да притъпят горещината на пламъците и се уповаваше на свети Улав и свети Томас, които щели да му дадат сили в това последно изпитание, както усещал подкрепата им и приживе. Лавранс знаел, че онзи, чиято вяра в спасението остава непоколебима, преминава през пламъците, без нито за миг да изгуби от поглед щастието, към което се стреми душата му. Бащата на Кристин сякаш възприемаше очистителния огън като дългоочаквано и желано изпитание за мъжеството си. Тя помнеше ясно как в детските й години кралят свика на помощ верните си сподвижници срещу херцог Айрик и сега й се струваше, че баща й тръпне в очакване на смъртта си, както тогава се вълнуваше заради предстоящите му приключения и битки.