Веднъж Кристин изрази надежда баща й да бъде пощаден от страдания в отвъдния живот, защото е понесъл много несрети в този. Лавранс не се съгласи. Не се смятал за нещастен човек. Родил се в заможен род, наследил богатства, завързал приятелства и постигнал успехи.
— Най-тежко ми беше, задето не успях дори да зърна лика на майка ми и изгубих много деца, но съвсем скоро тези грижи няма да ми тежат. Вече не скърбя и за останалите несгоди, които някога ми тежаха.
Рагнфрид често стоеше в стаята, докато Кристин четеше от книгата, а се случваше да присъстват и чужди хора. Ерлен също присядаше и слушаше. Всички се радваха на това преживяване, но Кристин се чувстваше съкрушена от отчаяние. Макар сърцето да й подсказваше кое е правдиво и кое — добро, тя неизменно проявяваше склонност към несправедливост. Освен това се страхуваше за детето си. Нощем не мигваше, защото се боеше, че малкият й син ще умре езичник. В стаята й бдяха две слугини, но тя пак се опасяваше, че ще заспи. Кръстиха другите й деца още преди да станат на три дни, но сега изчакваха новороденото да поукрепне. Искаха да го нарекат Лавранс, но в долината хората държаха много на обичая да не се кръщава на жив човек.
Един ден, докато Кристин стоеше при баща си, той я помоли да разхлаби пелената. Досега едва бе зърнал лицето на внука си. Тя положи бебето в обятията му. Лавранс го погали по гърдите и обгърна малките му набити ръце със своята.
— Направо не е за вярване, синко, че някой ден ще облечеш моите доспехи. Ако сега те сложим в тях, ще заемеш толкова място, колкото червей в куха орехова черупка. Много хляб ще трябва да изядеш, докато ръката ти заякне достатъчно, за да хване меча ми. Като гледа човек това мъниче, сякаш разбира, че Бог не ни е създал да носим оръжия. Но ти, малки храбрецо, съвсем скоро ще посегнеш към меча. Малцина мъже питаят безпределна любов към Бога, която ги подтиква да се отрекат от рицарското си призвание. Аз не обичах Господ толкова отдадено — погледна той внука си. — Носиш децата си под любвеобилно сърце, Кристин. Малкият е пълен и едър, а ти си се стопила и си заприличала на вейка. Майка ти ми обади, че винаги след раждане залиняваш. Юлвхил е слабичка и дребна, но Рамборг цъфти като роза — засмя се той.
— Не разбирам защо тя не иска да кърми детето си — отбеляза Кристин.
— И Симон не иска. Тя го е дарила с рожба и в знак на признателност той не желае да вижда жена си изнемощяла. Не забравяй, Рамборг още няма навършени шестнайсет години. Преди да износи детските си обувки, роди първото си дете. Досега никога не е боледувала и не е за чудене защо търпението й се е изчерпило бързо. А ти беше вече зряла жена, когато се омъжи, Кристин!
Внезапно тя избухна в неудържим плач. Сама не знаеше кое я разстрои. Думите на баща й бяха истина: Кристин обикваш децата си още от мига, когато разбереше, че ги носи под сърцето си. Обичта й към тях не стихваше, въпреки че те често я тревожеха, дотягаха й с капризите си и я злепоставяха. И въпреки това тя обикваше личицата им от пръв поглед и гледаше с любов как растат и се променят; как възмъжават. Но нямаше кой да споделя с нея любовта към децата й и да им се радва. Ерлен имаше по-различен характер. Той също обичаше децата по свой начин, но раждането на Нокве му дойде като гръм от ясно небе, а останалите синове винаги все му се струваха с един повече, отколкото двамата с Кристин могат да гледат. В мислите й се прокрадна спомен за тревогите й през първата й зима в „Хюсабю“, когато се боеше от плода на греха. Вече опита горчивия му вкус, но преживяването не се оказа толкова страшно. Нещо в отношенията й с Ерлен обаче се пречупи и сигурно никога нямаше да се възстанови.
Още от малка Кристин не чувстваше майка си близка. Сестрите й бяха малки деца, когато тя се превръщаше в девойка, а и не бе имала дружки в игрите си. Израсна сред мъже. Не беше свикнала да се отбранява сама, защото около нея винаги се намираха защитници, които да вдигнат закрилнически ръка и да я предпазят от всичко лошо на света.