Сега й се струваше напълно закономерно да ражда само мъжки рожби; да ги храни от кръвта и гръдта си, да ги обича, закриля и обгрижва, докато пораснат и се смесят с мъжагите. Чувала беше за кралица с прозвището Мъжка майка. Около детската стая в дома й имало жива ограда от бдителни храбреци.
— Какво има, Кристин? — попита баща й.
Тя нямаше как да му сподели терзанията си.
— Как да не скърбя, татко, като те гледам как се мъчиш — отвърна тя, задавена от сълзи.
Лавранс обаче продължи да я разпитва и накрая тя призна, че се тревожи, защото синът й още не е кръстен. Болният й заръча да занесат детето в църквата на следващото богослужение.
— Часът ми още не е ударил. Наистина доста се залежах — засмя се той. — Телесната болка съпътства появата ни на този свят и сетния ни час, Кристин. В болка се раждаме и в болка умираме. Малцина са облагодетелствани да си отидат внезапно и без мъка. Като млад мечтаех някой ден да загина на бойното поле. Но грешникът трябва да полежи на смъртния си одър, макар да не вярвам душата ми да укрепне, ако продължа да лежа.
Кръстиха момченцето следващата неделя. Дадоха му името на дядо му. Хората от околността засипаха Кристин и Ерлен с упреци. Лавранс Бьоргюлфсьон обяви пред всички свои посетители, че той настоял младите да нарушат традициите: не желаел в дома му да има езичник, когато смъртта почука на вратата.
Лавранс започна да се опасява, да не би да издъхне по време на усилената полска работа и да забави със смъртта си работниците, които искат да го почетат и съпроводят до последния му дом. Четиринайсет дни след кръщенето на новородения им син Ерлен влезе при Кристин в старата къща с тъкачния стан. Майката лежеше там след раждането. Утрото вече преваляше, но Кристин остана в леглото, защото детето не спа спокойно. С покъртен вид Ерлен я помоли тихо и кротко да дойде в стаята на баща си. На зазоряване Лавранс получил няколко силни сърдечни пристъпа и оттогава лежал напълно омаломощен. Сега при него стоял отец Айрик. Току-що изслушал изповедта на болния.
Това се случи на петия ден след празника на свети Халвар. Валеше тих, спокоен дъжд. Когато излезе на двора, я лъхна мек южен вятър и тя усети в ноздрите си мириса на хумус от разораните, наторени ниви. Пролетният дъжд потапяше околността в кафяви нюанси, въздухът синееше между високите скали, а мъглата се стелеше до половината на планинските склонове. От горичките по течението на пълноводната сива река се разнасяше подрънкване на хлопатари: пастирите пуснаха козите и сега животните се разхождаха и подръпваха напъпилите клонки. Бащиното й сърце винаги се радваше на пролетта: най-сетне настъпваше краят на зимата и на студа, сковаващ хора и добитък; идваше спасение за животните, защото ги пускаха от мрачните тесни кошари и ги изкарваха на паша.
По лицето на баща си Кристин мигом разбра, че наближава сетният му час. Ноздрите на Лавранс бяха побелели като сняг, устните и кожата около големите очи — посинели, а мокри от пот кичури коса бяха полепнали по широкото му чело. Болният обаче се намираше в съзнание и говореше ясно, макар бавно и немощно.
Слугите се изредиха един подир друг да се сбогуват с господаря си. Лавранс ги хващаше за ръка, благодареше им за службата, пожелаваше им крепко здраве и молеше за прошка, ако някога е сгрешил спрямо тях. Призоваваше ги кротко да го споменат в молитвите си. После дойде ред на роднините. Лавранс направи знак на дъщерите си да се наведат, за да ги целуне. Пожела им да ги стопля благословията на Бог и на всички светци. Двете жени плачеха горчиво, а Рамборг се хвърли в обятията на сестра си. Вкопчени една в друга, те се върнаха на местата си до краката на баща си. По-младата продължи да хълца, заровила лице в гърдите на Кристин.
Лицето на Ерлен трепереше неистово, а сълзите се стичаха по бузите му, когато вдигна ръката на тъста си и я целуна, молейки го да му прости всички прегрешения. Лавранс му прости на драго сърце и му пожела Бог да бъде с него цял живот. С тихи стъпки Ерлен застана до съпругата си и я хвана за ръка, а по красивото му лице се разля странна, бледа светлина.
Симон Андресьон не плачеше, но коленичи, когато се наведе да целуне ръката на Лавранс. Симон постоя така, без да я пуска.
— Много топла и добра ръка имаш, зетко — усмихна се немощно Лавранс.
После Симон отиде при Рамборг и тя обърна лице към него. Той обгърна слабичките й рамене с ръка.
Последна с Лавранс се сбогува съпругата му. Двамата си прошепнаха няколко думи, недоловими за останалите. Целунаха се пред очите на присъстващите. Смъртта витаеше из стаята и така повеляваше обичаят. После Рагнфрид коленичи пред леглото на мъжа си с обърнато към него лице, пребледняла, но мълчалива и спокойна.