В имението, където живеели възрастни хора, поверили здравето си на обителта, Рагнфрид разполагала с отделна къща на два етажа с всекидневна и красива спалня. Живеела там сама заедно с бедна селянка, която работела при братята монаси. Срещу скромно възнаграждение помагала на по-заможните жени — мирянки. През последното полугодие обаче по-скоро Рагнфрид прислужвала на селянката на име Тургюна, защото клетата жена била немощна. Рагнфрид се грижела за нея с похвално усърдие и любов.
През последната вечер от живота си Рагнфрид останала в манастира до вечерня, а после се отбила в готварницата на имението, за да сготви супа за Тургюна. Изразила пред другите жени надежда селянката да оздравее, та да отидат на сутрешна служба. Тогава за последно хората видели вдовицата от „Йорун“ жива. Двете с Тургюна не се появили на утринното богослужение. Не се явили и в първия час. Неколцина монаси обърнали внимание, че Рагнфрид я няма и на дневната литургия. Тогава всички започнали да се питат какво става с нея. Никога не се било случвало тя да пропусне три поредни служби в денонощие. Изпратили хора в града да проверят дали вдовицата на Лавранс Бьоргюлфсьон не е болна. Пратениците се качили в спалнята и намерили супника непобутнат върху масата. Обърната към стената, Тургюна спяла сладък сън, а Рагнфрид Иваршдатер лежала бездиханна в долния край на леглото със скръстени на гърдите ръце, а тялото й било почти изстинало. Симон и Рамборг присъствали на погребението й. Симон го описа като прекрасен ритуал.
Понеже броят на слугите в „Хюсабю“ постоянно растеше, а и челядта на Кристин и Ерлен се увеличаваше, стопанката не смогваше да участва във всички домакински дейности. Наложи се да си наеме помощница и най-често шиеше, седнала в голямото помещение, защото непрекъснато някой имаше нужда от нови дрехи: Ерлен, Маргрет, ратаите.
Последно видя майка си, когато Рагнфрид яздеше след ковчега на мъжа си в онзи светъл пролетен ден, а самата тя стоеше в ливадата пред „Йорун“ и гледаше как траурната процесия се точи на върволица през зеления килим от зимна ръж под отвесните скали.
Иглата танцуваше между пръстите на Кристин, а тя мислеше за родителите си и за дома си в „Йорун“. Всичко се превърна в спомен и тя започна да осъзнава много неща, които не бе забелязвала в ежедневието си, докато живееше при Лавранс и Рагнфрид. Тогава не оценяваше по достойнство нежността и закрилата на баща си и постоянното безмълвно старание и усърдие на мълчаливата си покрусена майка. Кристин се замисли за децата си. Обичаше ги повече от зеницата на окото си и те не излизаха нито за миг от ума й. Независимо че в момента повече я терзаеха други мисли, Кристин обичаше децата си с безусловната любов на майка. Докато живееше при родителите си, тя никога не се бе съмнявала, че цялото им съществуване, всичките им усилия и дела са подчинени на благото на децата им. Сега обаче проумяваше какви бурни реки от мъка и щастие са текли между Лавранс и Рагнфрид, оженени по волята на родителите си, а не по свое желание. Все пак се колебаеше в предположенията си, защото и двамата напуснаха живота й почти едновременно. Кристин осъзнаваше, че животът на двамата съпрузи не се е изчерпвал само с любовта към децата. И въпреки това тяхната родителска обич беше силна, всеобхватна и бездънна, а нейният ответ на чувствата им — вял, нехаен и себичен дори през детството й, когато двамата й родители представляваха за нея целия свят. Във въображението й изплува картина: тя стои в далечината, съвсем малка заради многото време и голямото разстояние, които я отделят от Лавранс и Рагнфрид. Те се намират в лека сянка, но се извисяват високо над нея. Така ги виждаше в детството си. Усмихват й се като едно време. Сега Кристин от опит знаеше как се усмихва човек, когато при него дойде дете и пропъди тежките, нерадостни мисли.
— Реших да не насилвам нещата, а да изчакам да станеш майка. Тогава ще ме разбереш, мислех си аз.
Кристин си спомни тези думи на Рагнфрид. С мъка в сърцето си даде сметка, че и сега, след като роди шест деца, продължаваше да не я разбира. Но поне започна да се досеща колко неща все още са й непонятни.
През есента почина архиепископ Айлив. Приблизително по същото време крал Магнюс разпореди промяна на условията за някои от управителите си. Ерлен Никулаусьон не беше сред тях. Миналото лято — тогава кралят още не бе обявен за способен да изпълнява задълженията си — той ходи в Бьоргвин. Там му връчиха документи, удостоверяващи правомощията му над една четвърт от постъпленията от плащания за отмяна на наложени наказания, от глоби за нарушаване на кралските декрети и от конфискуваните земи и стоки. Заради проявената щедрост към Ерлен в края на регентството този факт стана предмет на много обсъждания. Ерлен притежаваше много земи в областта и по време на обиколките си най-често отсядаше в свои имоти, а не задължаваше селяните да го подслоняват и хранят. Той бе натрупал вече значителни доходи. Живееше охолно, но не вземаше големи аренди. Освен постоянно назначените слуги в имението си на служба в „Хюсабю“ държеше още дванайсет въоръжени мъже. Те яздеха най-хубавите коне и разполагаха с превъзходно въоръжение. А когато господарят обикаляше из областта си, хората му живееха на негови разноски.