По време на посещението на лагман Харал и кралския управител в долината на река Гаула в „Хюсабю“ отвориха дума за това. Ерлен се оправда, че мнозина от тези мъже са го подкрепяли, когато бил на север:
— Тогава споделяхме еднаква съдба, ядяхме суха риба и пиехме горчива бира. Сега тези мъже, на които осигурявам храна и дрехи, знаят с каква радост им давам бял хляб и хубаво пиво, а ако ги пратя да вървят по дяволите, когато се разгневя, дори тогава няма да ги изоставя.
Юлв Халдуршон, вече предводител на оръжейната му свита, потвърди пред Кристин думите на Ерлен. Хората му го обичали и той спечелил уважението и предаността им.
— Сама знаеш, Кристин: не може да се разчита на приказките на Ерлен, но поне действията му са доста показателни.
Впрочем плъзнаха слухове, че освен приближените от областта си Ерлен разполагал и с други верни хора из околността, дори извън долината на Оркла, които обвързал с клетва върху дръжката на меча си. Не след дълго пристигна писмо от краля по този въпрос, но Ерлен отговори, че тези мъже били част от екипажа на кораба му и му се врекли във вярност през първата пролет на службата си при него. Възложиха му на следващия тинг, организиран с цел Ерлен да оповести присъди и предприети от лагтинга мерки, да привика мъжете от външните области, като поеме разходите по пътуването им, и да ги освободи от клетвата им. И действително Ерлен привика неколцина свои стари гребци от околността на Мьоре, но така и не ги освободи от дадената дума. Повече никой не отвори дума за това и през есента хората престанаха да се интересуват от случая.
В края на есента Ерлен пое на юг и на Коледа пристигна в Осло при крал Магнюс. Стопанинът на „Хюсабю“ се ядоса, задето съпругата му не събра смелост да го придружи по време на тежкото пътуване при зимни условия и реши да си остане вкъщи.
Ерлен се прибра у дома три седмици след Коледа и донесе прекрасни подаръци на жена си и децата. За Кристин бе купил сребърно звънче, с което да вика прислужниците си, а Маргрет се сдоби с пафти от чисто злато, защото скъпоценност от такъв благороден метал липсваше в ковчежето й, преливащо от сребърни накити и позлатени украшения. Когато обаче двете жени отидоха да приберат даровете в сандъците си, нещо се закачи и увисна на ръкава на Маргрет. Момичето трескаво закри накита с ръка и понечи да се оправдае пред мащехата си:
— Остана ми от мама и татко не искаше да го видиш…
По лицето на Кристин плъзна гъста червенина. Сърцето й заблъска изплашено в гърдите, но прецени, че е наложително да поговори с девойката и да я предупреди.
След кратко мълчание Кристин подхвана тихо и колебливо:
— Прилича ми на златната катарама, която госпожа Хелга от „Гимсар“ носеше на празненства.
— Е, нима всички златни накити не си приличат? — отвърна лаконично девойката.
Кристин заключи сандъка си, но продължи да държи ръце върху него, за да не забележи Маргрет колко треперят.
— Маргрет — меко и нежно се обърна тя към девойката, но млъкна, за да събере цялата смелост, на която е способна. — Дъще, години наред се разкайвах за греховете си. Не успях да се зарадвам на нищо от сърце, въпреки че моят баща великодушно ми прости за всичко, което му сторих. Знаеш колко тежко прегреших спрямо родителите си заради баща ти. Но колкото повече опит трупам, толкова повече ми тежи споменът, че им се отблагодарих за добрината с неволи. Маргрет, баща ти винаги се е държал добре с теб.
— Не се бой, майко — отвърна момичето. — Не съм ти родна дъщеря, а и няма защо да се страхуваш, че като теб ще опетня моминската си риза…
Кристин погледна заварената си дъщеря с пламнало от гняв лице. Стисна силно кръста на ланеца си, за да преглътне обидата и да не избълва думите, които й бяха на езика.