Все още усещаше как пепелта се посипва върху главата й, когато коленичи до гроба на заверения си син и му прочете заупокойни молитви.
От момчето под камъка сигурно бяха останаха само кости, косми и част от дрехите, с които го погребаха. Кристин видя със собствените си очи останките на сестра си, когато ги изровиха, за да ги пренесат при тялото на баща й в Хамар. Прах и пепел. Кристин се сети за красивото лице на баща си, за големите очи на майка си, за набръчканата й кожа и за запазената й снага, която за разлика от преждевременно остарялото й лице бе съхранила лекотата и пъргавината си. Близките й лежаха под камък и телата им се разлагаха тъй както се разпадат запустелите къщи. Пред очите й се заизнизваха картини: на обгорелите останки от църквата в „Йорун“, на имението в долината Сил, край което минаваха на път към Воге. Тамошните къщи пустееха и тънеха в разруха. Селяните, обработващи земята наоколо, не смееха да припарят до съборетините след залез-слънце. Кристин мислеше за скъпите на сърцето й покойници, за лицата, гласовете, усмивките, навиците и поведението им. Сега, когато си бяха отишли от този свят, образите им я натъжаваха безгранично. Все едно потъваше в спомени за родния си дом с ясното съзнание, че в този миг там няма никой и прогнилите греди се свличат в тревата.
Седнала върху пейката в пустата църква, Кристин вдишваше уханието на стар, студен тамян. Ароматът й навяваше мисли за смъртта и за разпада на преходните неща от живота. Не намираше сили да извиси душата си към представата за онази страна, където се намираха нейните близки. Земната доброта, любов и вярност неизменно отиваха там, за да пребъдат. Всеки ден, когато се молеше за успокоението на душите им, й се струваше необяснимо защо тя отправя молитви за хора, които още по време на земния си път са постигнали вътрешна хармония, непостижима за нея. Според отец Айлив молитвите за починалите винаги имали благотворно влияние. Дори и близките на богомолеца вече да са намерили спокойствие за душите си при Всевишния, молитвата смекчавала неговите терзания.
Но на нея молитвите не й носеха успокоение. Струваше й се, че когато изнуреното й тяло най-сетне започне да гние под някой камък, неспокойната й душа ще витае наоколо, както призраците на покойните стопани обитават порутените къщи на пустеещите имения. Грехът продължаваше да живее в душата й подобно жилавите корени на плевел, плъзнал пипала в плодородната почва. Буренът е престанал да цъфти, да пламти и да ухае, но живее в пръстта, блед и силен. Въпреки цялата нежност към Ерлен, надигнала се в сърцето й, докато го гледаше как страда, Кристин се оказа неспособна да заглуши пропития с огорчение и обида глас, който питаше: как може да разговаряш така с мен, нима забрави дните, когато ти се доверих и ти отдадох честта си и бях най-любимият ти човек? Съзнаваше, че докато този глас продължава да задава въпроси, тя ще се обръща към мъжа си, все едно самата тя е забравила за всичко това.
В мислите си се просна ничком пред мощехранителницата на свети Улав, посегна към изгнилите мощи от ръцете на брат Едвин в църквата в планината Ватс. Сключи молитвено ръце около двата реликвария: единия с остатъци от савана на мъртва жена, а другия с костите на непознат мъченик. Търсейки закрила, Кристин стисна мощите, съхранили частица от душевната сила на покойниците въпреки тленността и разложението, както покритите с ръжда мечове на някогашни воини, намерени в земята, запазват магическата си сила.
На следващия ден Ерлен пое към града заедно с Юлв и още един слуга. Нямаше го по време на целите пости, но Юлв се прибра да вземе свитата му. Мъжете се отправиха към тинга в долината на река Оркла, където щяха да се срещнат с Ерлен.
Юлв съобщи на Кристин, че Ерлен договорил с Тидекен Паус, немецът — златар в Нидарус, Маргрет да се омъжи за сина му Герлак след Великден.
Ерлен се прибра за празника. Беше си възвърнал душевното равновесие, но дали защото вече не беше много млад, или заради жестокото унижение, на което бе подложен, този път Кристин не очакваше Ерлен да преодолее случилото се с някогашната лекота. Маргрет прие новината за женитбата си равнодушно.
Една вечер двамата съпрузи останаха сами и Ерлен сподели:
— Ако Маргрет беше законно родена или поне майка й да не беше омъжена, нямаше да я дам на чужденец, дори и да беше прегрешила. Щях да защитя и нея, и избраника й и да им осигуря убежище. Но за беда произходът й не ми го позволява. Само законен съпруг би могъл да брани името й.