Лицето на Ерлен се обагри в тъмночервено. Вдигна към нея свития си пестник, но се отказа, завъртя се на пети, грабна от пейката връхната си дреха и меча и се втурна навън.
Грееше слънце, ала във въздуха се носеше хлад заради пронизващия вятър. От стрехите и от разлюлените корони на дърветата се сипеха искрящи замръзнали капки вода. Снегът по покривите блестеше като сребро, а планините зад черно-зелените гористи хребети около града лъщяха в хладно синьо и ослепително бяло в студения, но светъл зимно–пролетен ден.
Ерлен крачеше забързано из улиците на града накъдето му видят очите. Кипеше от гняв. Тя сгреши. Още от самото начало беше ясно като бял ден, че Кристин не е права, а той постъпи импулсивно, като я удари. Така само подрони авторитета си. Но така или иначе, тя не беше права. Ерлен не знаеше къде да отиде. Нямаше желание да ходи при познати, а не искаше да се прибира у дома…
В града цареше трескава суматоха. Голям търговски кораб от Исландия — първият за тази пролет — бе акостирал на пристана преди обяд. Ерлен тръгна на запад и се озова до църквата „Свети Мартайн“, после се спусна към пътеките с огради от двете страни. Макар че едва преваляше обед, от кръчмите и гостилниците се разнасяше оживена глъчка. Като млад Ерлен ходеше по такива места с приятели и другари. Но сега хората щяха да зяпнат от изумление, а после да одумват ожесточено как кралският управител на долината на Оркла, собственик на къща в града, влязъл в кръчма, където се лее в изобилие бира, медовина и вино, и си поръчал от долнопробното им пиво. В момента обаче на Ерлен му се искаше да направи точно това: да седне на една маса със селяни, дошли в града, със слуги и моряци и да пийне една бира. Ако някой от тези мъже зашлеви шамар на съпругата си, не се вдига шум. Да им завидиш на тези обикновени хора. Дявол да го вземе, как иначе да се разбереш с жена, ако заради благородния й произход и собственото си достойнство не можеш да я удариш. И Рогатия няма да успее да надприказва жена. Кристин е същински дявол, но пък е толкова красива. Само да можеше да я бие, докато стане по-добра.
Камбаните на всички градски църкви известиха вечерня, а пролетният вятър смеси гласовете им в обща песен в неспокойния въздух над главата на Ерлен. Сигурно Кристин — този благочестив дявол — сега отива в катедралата да се оплаче на Господ, на Светата Дева и на свети Улав, че мъжът й е насинил бузата й. Докато слушаше как камбанният звън отеква над града, Ерлен удостои със скверни мисли светиите — покровители на жена си. Насочи се към църквата на свети Григорий.
Гробовете на родителите му се намираха пред олтара на света Ана в северната част на Божия храм. Докато четеше молитви, Ерлен забеляза как влезе Сюнива Улавсдатер заедно с прислужницата си. Ерлен довърши ритуала си и отиде да поздрави госпожата. Откакто се познаваха, при всяка своя среща двамата винаги се шегуваха и закачаха доста фриволно. А тази вечер, докато чакаха на църковната скамейка началото на вечерната служба, Ерлен прояви неприлична невъздържаност и Сюнива му напомни няколко пъти, че се намират в храм, където непрекъснато влизат хора.
— Добре де — кимна той. — Но тази вечер си неземно красива, Сюнива! Харесва ми да се шегувам с жена, която има благоразположени очи като твоите.
— Не заслужаваш да те гледам благоразположено, Ерлен Никулаусьон — засмя се тя.
— Тогава ще те закачам довечера — невъзмутимо отвърна Ерлен. — След края на службата ще дойда с теб.
Свещениците влязоха в хора и Ерлен застана в южния кораб при мъжете.
Богослужението свърши и Ерлен излезе през главния вход. Сюнива и прислужницата й вече вървяха надолу по улицата. Ерлен реши да не тръгва след нея, а да се прибере у дома. В същия миг по улицата се зададе група исландци, слезли от търговския кораб. Мъжете се подпираха един друг и залитаха. Канеха се да препречат пътя на двете жени. Ерлен се втурна след Сюнива. Щом зърнаха господаря с меч на пояса, моряците отстъпиха встрани и пропуснаха жените да минат.