— Кристин, послушай съвета на господин Борд.
Кристин се надигна на пръсти и му поднесе устните си. После излезе на двора, повика синовете и слугините си, смесили се с множеството, и ги поведе към малката къща — в „Хюсабю“ нямаше друга, отредена само за жените.
В продължение на няколко часа седяха там, а спокойствието и самообладанието на стопанката вдъхваше смелост на всички. На вратата се появи Ерлен, облечен в пътнически дрехи и без оръжие. Придружаваха го двама от хората на Туре Айндридесьон.
Бащата подаде ръка на по-големите си синове за сбогом, а по-малките взе на ръце. Попита къде е Гауте:
— Предай му поздравите ми, Нокве. Сигурно пак е тръгнал да обикаля из гората с арбалета си. Кажи му, че разрешавам да вземе големия английски арбалет, дето не му го дадох в неделя.
Кристин го притисна към гърдите си.
— Кога ще се прибереш, скъпи? — прошепна умолително тя.
— Когато рече Бог, съпруго.
Кристин се мъчеше да сподави риданията си. Ерлен винаги се обръщаше към нея на малко име. Последните му думи я разтърсиха до дън душа. Сякаш едва сега осъзна какво се е случило.
По залез-слънце Кристин седеше на едно възвишение северно от къщите в имението.
За пръв път виждаше небето над „Хюсабю“ обагрено в толкова наситени нюанси на червеното и жълтото. Над хребета срещу нея се носеше грамаден облак с формата на птиче крило. Цветът му наподобяваше нажежено желязо и облакът блестеше като кехлибар. От него се откъснаха златисти прашинки и се понесоха из въздуха като перца. А в езерото в дъното на долината се отразяваха небето, облакът и хребетът. И сякаш огненото зарево, заляло всичко наоколо, бликаше именно от дълбините на езерото.
Тревата в ливадите бе избуяла и под алената светлина от небето сребърните опашки на стръковете й блестяха в тъмночервено. Едрите класове на ечемика улавяха сиянието със сребристите си върхове. В тревата над покривите на къщите в „Хюсабю“ гъмжеше от киселец и лютичета, а слънцето ги обливаше с щедрите си лъчи. Възчерните букови греди върху покрива на църквата хвърляха мрачни отблясъци, а по светлите камъни на зида играеше меко, златисто сияние.
Слънцето се показа под облака, спря се до ръба на хребета и освети гористите хълмове в далечината. В ясната вечер пред очите на Кристин се откри гледка към скупчените къщи по обраслите с борове склонове. Различи планинските пасища и малките стопанства в подножията на горите. Досега не бе предполагала, че от „Хюсабю“ се виждат толкова много неща. На юг, към Довре, където планината обикновено тънеше в мъгла и облаци, сега се издигаха величествени скали, обагрени в пурпурно червено.
Малката камбана в църквата заби, а голямата във Виняр й отговори. Кристин остана наведена над сключените си ръце, докато във въздуха отекна и последният удар.
Слънцето слезе под хребета. Златистото сияние избледня, а червените багри избледняха до розово. След като камбанният звън заглъхна, гората зашумя и изпълни вечерната тишина. Поточето, прорязващо широколистната гора в долината, забълбука по-силно. От близката градина се разнесе познатото подрънкване от хлопатарите на добитъка. Кристин чу бръмченето на насекомо до ушите си.
Придружи молитвите си с въздишка. Така молеше за прошка, задето не успя да насочи мислите си към Бог.
Имението в краката й красеше като накит широката гръд на хълма. Плъзна поглед по земите, които стопанисваше със съпруга си. По време на брака им тя не спираше да мисли и да се грижи за собствеността им. Работеше неуморно и упорито. Едва тази вечер осъзна колко усилия е положила, за да изправи имението на крака и да го поддържа. Едва днес проумя какво бе постигнала с цената на неуморния си труд.
Прие грижите за имението като своя орис. Реши да си носи кръста търпеливо и да не превива гръб под трудностите, които лежаха на плещите й. По същия начин се стремеше да не се оплаква от съдбата си, когато усетеше, че за пореден път носи дете в утробата си. След всяко раждане, с което се увеличаваше челядта й, растеше и отговорността й за благополучието и спокойствието на семейството й. Тази вечер осъзна, че раждането на всяко дете е засилвало способността й да обозре по-добре задълженията си и е изостряло бдителността й. За пръв път Кристин толкова ясно си даваше сметка какво й е взела и какво й е дала съдбата, като й е отредила да роди седем деца. Сърцето й ту биеше радостно от щастие, ту се свиваше мъчително от страх за чедата й. Те щяха да си останат нейни деца — тези големи момчета със слаби, ъгловати тела. За нея те не се бяха променили много от времето, когато бяха малки и пълнички и не усещаха болка, ако се случеше да паднат, докато сноват между коленете й и пейката. Синовете й все още бяха пеленачетата, които вземаше от люлката, за да ги накърми, и подпираше главите им, защото се отпускаха немощно на крехките им вратлета, както сините камбанките клюмат на стъбълцата си. Където и да поемеха по широкия свят, където и да отидеха, дори и да забравеха майка си, тя смяташе живота им за неразривно преплетен със своя. Щяха да си останат част от нея както по времето, когато тя единствена знаеше за зараждащия се в нея живот, който, скрит в утробата й, пиеше от кръвта й и изсмукваше червенината на бузите й. Седем пъти вкуси тя от болезнения страх, а потта избиваше по тялото й, когато удряше часът й. Седем пъти усети, че предстои родилните мъки да я завлекат в дълбините на физическото страдание, а после да изплува с новороденото в обятията си. Чак тази вечер осъзна колко по-богата, силна и смела бе ставала след всяко раждане.